RSS

Category Archives: статия

BG-мачо или чужденец?

(Из поредицата статии „Терзанията на модерната жена“ в списание BIOGRAPH)

ЛАУРА НЕК*, декември 2017

Laura

*Лаура Нек е артистичният псевдоним на млада българка, която умело съчетава майчинството, работата в чуждестранен клон на мултинационална компания и изявите като тату-модел. Начетена, модерно мислеща, но и стъпила здраво на земята, за нас тя е подходящ пример за съвременна жена, която има какво да каже на нашите читатели по доста теми, в които ние от Biograph не сме компетентни. Затова я поканихме да напише серия материали, чиито автобиографични елементи се преплитат с нейната лична философия, формирана на базата на богат и понякога напълно нетрадиционен житейски опит.

 

Имаше една песен преди време със заглавие The Bad Touch (и доста забавен видео клип), в която се пееше: „You and me baby ain’t nothin’ but mammals. So let’s do it like they do on the Discovery Channel…“ Често съм си я припявала и съм се сещала за нея, когато съм общувала с българските мъже. Понякога не са нищо повече от животни, с които се съвокупляваме досущ като в научно-популярните тв канали. Извън страната ни асоциирам мъжката половина със съвсем друг тип музика. Но какви са плюсовете и минусите да се обвържеш със сънародник или съответно с чужденец?

Като извадим от уравнението прогресивно нарастващия брой на мъжете с нетрадиционна сексуалност, за съвременните български жени изборът на подходяща половинка става все по-ограничен. Имаше едно клише преди време, че добрите мъже са или гейове, или женени. Аз бих добавила – или такива с рязко видими и липсващи първи 7 години. Последният тип малко се различава от една друга проказа, тегнеща главоломно сред силния пол в България – мамините синчета.

За гейовете няма какво да говорим тук, освен да им пожелаем повечко късмет, защото и на тях не им е лесно в избора сред себеподобни, особено когато са от същата народност. За женените български мъже обаче можем да споменем някои важни неща.

Като начало не съветвам нито една млада дама да се заблуждава и да си вярва, че халката на пръста автоматично значи читав мъж. Може да значи и просто мъж под чехъл, не се знае. Но по-важното е друго. Отношенията, в които жената доброволно приема ролята на Втората, водят почти винаги до два финални резултата – оставаш си втората, ама уж си по-обичаната и по-специалната (чудесна самозаблуда, която може да трае няколко години), или успяваш да му завъртиш достатъчно акъла, за да зареже семейните ценности и да не си вече само любовница, а съпруга. Според моите наблюдения, първата опция е по-вероятният развой на събитията – не за друго, а защото българският мъж често е страхливец, който не смее да рискува и предпочита хем да му е сготвено вкъщи, хем друга жена да му събува гащите. Толкова за женените мъже.

Колкото до ергените, българският такъв има един често срещан недостатък – онези липсващи първи 7 години, в които той е пропуснал да научи жизненоважни неща спрямо куп социални порядки, включващи и отношението към жените. Такъв мъж не просто няма да се сеща да ти задържи вратата на асансьора или да ти дръпне стола на масата. Той няма да те пита студено ли ти е, топло ли ти е, имаш ли нужда от нещо, нито ще ти подарява цветя без повод. Неее, той ще очаква, че ти сама ще се сещаш за тези работи и изобщо няма да имаш нужда от него да прави допълнителни усилия. Такива мъже често подкрепят феминизма единствено поради изгодата за себе си от него. Елементарното възпитание и уважение към жената са му толкова непонятни и чужди неща, колкото например значението на резус-фактора при бременност.

Стигаме и до мамините синчета, които сякаш са около 50% от рожбите на българските майки, родили в епохата на соца. Безумно разглезени и свикнали да получават всичко на мига – без значение дали става въпрос за чаша вода, палачинки за закуска или някое момиче. С такъв мъж ще станете майка още преди да сте родили дете. Постоянното обгрижване и нужда на внимание ще ангажират голяма част от връзката ви, но какво ще получавате в замяна – не е ясно. Подобен тип връзка е твърде рискован, защото реално никога няма да имате пълен контрол над отношенията – майка му твърде често ще бъде задкулисния кукловод, дори синът й упорито да отрича това.

Сещам се и за още няколко примера за крайно неподходящи български мъже, с които да се обвързвате и да ходите по срещи. Ще започна с простаците – в буквален и преносен смисъл. Веднага давам и нагледен пример. Пътувам към работа в София с отворен прозорец и похапвайки банан в забързаното си ежедневие, докато същвременно сменям скоростите на колата. На светофара от съседната кола мъж се провиква към мен: „Гледай да не го лапнеш целия!“. За щастие, моите първи 7 години не липсват и мама и тате са ме научили да не говоря с пълна уста, иначе най-вероятно нямаше да му остана длъжна…

И като заговорих за шофиране, се сещам за другия тип български мъж, от който всяка жена трябва да бяга с 300 – онзи комплексар на пътя, който може да кара и голф тройка, но да има самочувствието на безсмъртен. Вече споменаваха няколко такива по новините – онези, които излизат и се бият, ако ги засечеш или просто – какъв ужас – не им направиш път. Може и да има нещо вярно за избора на кола и размера на пениса при мъжете, но аз категорично смятам, че държанието зад волана говори много повече за теб от това дали караш бентли или голф.

А как стоят нещата, ако имаш среща с някой чужденец? Вероятността да получиш цветя или вечеря на свещи се увеличава главоломно, наред с това да ти се задържи вратата на ресторанта и стола на масата, т.е. всичко както си му е редът. Ако сте имали и съществена обмяна на виртуални изречения преди тази среща, имаш голям шанс да получиш подарък, чийто жест ще те остави безмълвна, защото е нещо, което показва, че той внимателно е чел или слушал какво сте си говорили/писали.

Отношението към теб през голяма част от времето ви заедно ще бъде в пълния смисъл на глагола “ухажвам” – такова, каквото трябва да бъде. Ще те гледа в очите, ще игнорира телефона си винаги, когато сте заедно, и ще те остави без съмнение, че за него си единствена в стаята, града и цялата Вселена.

Ако за голяма част от българските мъже, които се изживяват като играчи и позьори, жената е по-скоро трофей, или средство за задоволяване на физически/емоционален нагон, то за чужденеца жената често е богиня, с която трябва да внимаваш как се държиш и да съумяваш да запазиш благоволението й, за да може после да се радваш на благата, които неминуемо ще дойдат. На чужденеца рядко ще му липсват първите 7 години, защото възпитанието е основна част от семейните му отношения. Затова и те рядко се развеждат, особено ако са католици. За тях разводът е табу, на такъв мъж няма как да станеш любовница, дори да му текат лигите по теб – той просто не би се осмелил да прекрачи границата. Едва ли би бил и мамино синче, тъй като в повечето други страни децата винаги са поне две, т.е. рискът да е себично, егоистично келешче е сравнително по-малък.

Друга хубава черта на чужденците е техният кръгозор, какъвто може да притежава само някой, израснал далеч от клета майка България, изгорелия “Син Сити” и многобройните ни молове, пълни с чалгарки, търсещи спонсор. Дъното, което е достигнал манталитетът на средностатическия български мъж, сравнен с този на един средностатически италианец или французин, е по-дълбоко и от Марианската падина. Ако за чужденеца да те заведе на опера е нещо съвсем нормално, то за нашенския мачо това е нещо, което просто никога не би му хрумнало. Въображението му стига до там да те заведе на “Какао бийч” или Банско за един уикенд и ще те черпи с марково уиски, дори след това да гладува цяла седмица.

Но пък един чужденец никога не би те разбрал защо милееш да си отидеш на българското черноморие вместо в Аликанте, нито ще има представа как да се държи с теб след като сте гледали „На ръба“ на Сашо Морфов в Народния, а ти избухнеш в плач. За него българската роза ще си бъде само ароматно цвете, а не символ на всичко хубаво и родно. И ако заживееш с него някой ден в чужбина, той винаги ще има самочувствието, че ти е осигурил по-добро бъдеще, сякаш щастието се измерва с географската ширина.

На чужденеца ще си му останат чужди приказките ти за игри зад блока на фунийки, за изгорени дневници в училище и тайно пушене на цигари просто защото неговото детство ще е било съвсем различно. Колкото и да си споделяте за миналото, за него ракията на баща ти няма да носи аромата на прасковеното ви дърво на село, под което си се целунала за първи път с момче, нито пък ароматът на липите ще го кара да притваря блажено очи. Той едва ли ще има поне един спомен за разказване от Витоша, или пък ще знае как да те напсува обратно на родния ти език, когато се скарате за нещо.

Единствено българският мъж ще знае как да ти смени спуканата гума или на кой приятел да се обади в 2 през нощта, ако закъсате с колата. Той може и да не те заведе в най-баровския ресторант, но пък ще те качи на Копитото, което е далеч по-запомнящо се. Само с него ще можеш да ядеш шкембе чорба на сутринта след Нова година, без да се притесняваш от дъха си, когато се целувате. Ако стане бой, той със сигурност ще скочи да изяде две-три крошета, само и само да те защити, докато чужденецът сигурно ще се опита да разреши спора с приказки, по цивилизования начин, в което няма лошо, но и нищо мачовско.

Истината е, че българските жени сме силни, борбени, много самостоятелни и често трудни за общуване. Имаме големи претенции за човека до нас, бил той наш сънародник или не. Критериите ни понякога стигат до безумни височини и често забравяме, че докато с чужденеца никога няма да можем да си отпуснем душичката до край, то с наш сънародник това никак няма да ни е проблем, защото българският мъж винаги ще знае как да се справи с нас, дори когато сме много, много лоши момичета…

И все пак не виждам нищо лошо в смесените бракове и се възхищавам на двойки, за които родината е останала на заден план. Но замисляли ли сте се защо все съпругът е чужденеца във връзката? Аз познавам повече българки, омъжени за чужденци, отколкото българи, надянали халката на някоя чужда мома. Сигурно си има причина за това и тя се корени там някъде – в отношението, възпитанието, манталитета.

Факт е, че в България все още има свестни, интелигентни и свободни мъже, но защо повечето жени забравят, че те също си имат своите високи изисквания и очаквания от жената до тях? Няма как да слушаш само Анелия и Галена, да не знаеш кой е Жак Превер или Теди Москов, но да имаш претенциите да си хванеш някой от читавите мъже, колкото и малко такива да са останали.

Мъжете с умствен капацитет не растат по дърветата, нито са баракуди – няма как да налапат стръвта веднага. Те също си имат нужда от своето ухажване и внимание.

Така че преди да се насочите към някой истински мъж, бил той българин или чужденец, се замислете не само за неговия потенциал, но и за своя собствен. Многопластовата индивидуалност би ви била само в плюс. Останалото си остава джакпота на живота – или го печелиш, или се връщаш отново и отново там, на ротативките.

 

Хю Хефнър, който живя в Рая

Той не просто създаде една от най-разпознаваемите марки в света – наложи цяла нова философия, ценностна система и начин на живот. Мъжът, на когото целият силен пол завиждаше, беше възхваляван и уважаван от мнозина, но и нескрито презиран от феминистките и консерваторите. В последните години от живота си Хеф беше безпомощен свидетел на залеза на своята империя. Остави сравнително скромно наследство, но ще го помнят завинаги като въплъщение на мечтите на милиони мъже. Или посто като “най-късметлийския котарак на планетата”

(ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ, из очерка за Хефнър в ноемврийския брой #74 на списание Biograph)

Hef_spread

За колко хора можем да се шегуваме след смъртта им как изобщо не е сигурно, че вече са се пренесли “на едно по-добро място”? Хю Хефнър, който почина на 91-годишна възраст в легендарното си имение край Лос Анжелис в края на септември, беше именно един от тях. Отиде си спокойно и без излишни страдания, “от естествена смърт”, както гласеше официалното съобщение, и заобиколен от най-близките си хора.

Тялото му беше погребано няколко дни по-късно точно до гроба на Мерилин Монро – холивудската икона, в чието митологизиране пръст имаше и самият той и която красеше първата корица на списанието му. Хеф си беше откупил и запазил това място още преди четвърт век. Както се говори – срещу сумата от 96 000 долара. Това накара телевизионният зевзек Джей Лено тогава да се майтапи в ефир, че срещу такава сума би трябвало да получи правото да е не до нея, а направо върху нея. Но Хеф беше напълно сериозен и емоционален: “Да бъдеш във вечността до Мерилин е твърде хубаво, за да се откажа от такава възможност”.

Да, на него всичко в живота му се получаваше твърде лесно. Той живя и прави любов с най-привлекателните жени на своето време – при това не с няколко, а с десетки, стотици, а накрая го положиха до най-митичната от тях. Приемаше съвсем насериозно неща, за които много други предпочитаха или само да се шегуват, или да говорят шепнешком. Повдигна на всеослушание теми и въпроси, които дотогава бяха смятани за табу в Америка и в целия свят. Успя да се превърне в знаме на либерализма, демокрацията, сексуалното, но и всякакво друго разкрепостяване и на мъжете и на жените. Даде трибуна на някои от най-прогресивните автори на своето време и възможност за тях да достигнат до аудитория, за която иначе биха могли само да мечтаят.

Но освен идол и обект за завист за милиони, Хю Хефнър беше и противоречива фигура, която много хора отказваха да приемат с положителен знак и не пропускаха шанс да го заклеймяват. За Памела Андерсън той беше “най-важният човек” в живота й. Борецът за човешки права и бивш кандидат-президент – преподобния Джеси Джексън, не пропусна да изтъкне приноса му за каузата на афро-американците в Щатите и в подкрепа на много други прогресивни идеи.

За други хора обаче той не беше нищо повече от един незаслужено митологизиран стар перверзник, който не просто експлоатираше жените, но и използваше прикритието на поборник за сексуална революция като начин да практикува възможно най-патриархални и назадничави схващания и порядки. Някои го смятаха най-вече за сводник на хайлайфа – но не в онзи тарикатски смисъл, който влагат раперите в своите парчета, а по един прикрит, подмолен и лицемерен начин.

Най-консервативните публицисти на Америка го наричаха “порнограф и шовинист, който натрупа милиони за сметка на консумеризма, експлоатацията на нежния пол и вечната потребност от маструбация и остаря като гротескна карикатура с вечната си капитанска шапка в мрачното си имение”.

На Хеф не му пукаше особено от тези определения. Още преди половин век той беше разбрал кой е начинът да се хареса на масовия американец – като хитро му продава онова, от което той се нуждае в самотните нощи, но опаковано в достатъчно стил, елегантност и качествена журналистика.

Няма друг издател на списания в света, а и медиен магнат въобще, който в продължение на над 6 десетилетия неизменно да се е олицетворявал с една и съща марка, и то толкова прочута. Хефнър беше не просто маниакалният главен редактор на “Плейбой”, през чиито ръце и очи минаваше всяка снимка и всеки текст – той беше ходещото въплъщение на лайфстайла, който “мъжката библия” и логото със заека с папийонката пропагандираха. Щедър на пари и комплименти, винаги готов да забавлява приятелките и гостите си, с приятелска усмивка, в чиито ъгълчета едва се долавяше диаболичност – той съчетаваше у себе си имиджа на господар и слуга, на хищник и благодетел.

През годините не един и двама опитаха да копират неговия модел, но с краткотраен или почти никакъв успех. Боб Гучоне с Penthouse, Лари Флинт с Hustler, англичаните с техните младежки седмични списания Zoo и Nuts… Никой не можа да създаде империя, която да просъществува десетилетия, да носи милиони и най-вече – да се свързва с цяла житейска философия. Хефнър като че ли най-добре беше усетил лицемерието на американското общество и на Западния свят като цяло – той нито за момент не се съгласи ролята на списанието му да бъде сведена само и единствено до показването на разсъблечени жени. Настояваше около снимките им винаги да има качествено написани текстове, задълбочени интервюта и прогресивна идеология – все неща, поради които един мъж може да каже: “Аз не го купувам само заради картинките”. И с гордост да го остави върху масичката си за кафе, вместо да го крие под дюшека си. Така находчивият Хеф хем се бореше с двуличието, хем безжалостно се възползваше от него.

Но как се стигна дотам, как успяха така добре да му се получат нещата?

Роден на 9 април 1926-а в Чикаго, в разгара на Голямата депресия, Хю Марстън Хефнър израства в семейство на счетоводител и учителка. Баща му е от английско-немски произход, а майка му има шведско потекло. Хю е по-големият от двамата им сина. Кийт, роден 3 години след него, почина през 2016-а на 87.

Родителите им са консервативни последователи на Методистката църква. Майка му до такава степен била вярваща, че искала един ден той да стане църковен мисионер.

След като завършва гимназия в Чикаго, Хефнър отбива военната си служба, като от 1944-а до 1946-а е репортер в армейски всекидневник. След това завършва Университета на щата Илинойс с бакалавърска степен по психология и допълнителен факултет по творческо писане и изкуство. Успява да се дипломира за две години и половина още през 1949-а. После взима един семестър по социология в друг университет, но решава да прекъсне.

Скоро започва работа в мъжкото списание Esquire, което излиза в Чикаго от 1933 година. Съдържанието му са предимно мъжка мода и лайфстайл, проза и публицистика от популярни автори, както и pin-up илюстрации на красиви жени от художници като Джордж Пети и Алберто Варгас. В Esquire Хефнър е копирайтър – работата му е да създава кратки рекламни и промоционни текстове.

През януари 1952-а той обаче решава да напусне, след като редакцията отказва да му увеличи седмичната заплата с поисканите 5 долара седмично (около $100 днешни пари). Списанието се премества в Ню Йорк, но той отказва да го последва и остава в Чикаго. Това е и най-решителният момент в живота и кариерата на 26-годишния журналист.

По онова време на литературния пазар една книга e станала истинска сензация – “Сексуалното поведение на мъжа” (1948). Това е първа част от двутомната поредица “Докладите Кинси” на Алфред Кинси и Уолдер Померой – биолози, етнолози и изследователи на човешкото поведение. През 1953-а предстои да излезе и “Сексуалното поведение на жената”. Тези книги смайват широката аудитория и шокират консервативното дотогавашно общество. Поставяйки на дневен ред куп важни теми, смятани дотогава за табу, те сериозно разклащат традиционните вярвания относно сексуалността и отклоненията в нея, както и за въздържанието като етическа норма. В “Сексуалното поведение на мъжа” Кинси и екипът му използват определението „отдушник“ за конкретните начини за постигане на оргазъм. Те са описани в общо девет глави – от частта, посветена на мастурбацията, през тази, посветена на секса с проститутки, до най-обширната, засягаща хомосексуалните желания и контакти.

Според изследването на Кинси, 92% от мъжете мастурбират. Същото са докладвали и 62% от жените. 45% от мастурбиращите жени са заявили, че могат да достигнат до оргазъм в рамките на 3 минути. Приблизително 50% от всички женени мъже са имали и извънбрачни полови контакти през даден момент от брака си. При жените до 40-годишна възраст процентът е 26, сочат още изчисленията на учените.

Хефнър е добре запознат с “Докладите Кинси” и си дава сметка, че предстои истинска сексуална революция в Америка. По-късно неговите апологети ще са склонни да вярват, че той е един от нейните истински вдъхновители, докато други смятат, че просто е успял “да яхне навреме вълната”, която ще достигне своя апогей с появата на орално приеманите противозачатъчни хапчета в началото на 60-те.

Но каквато и да е истината по въпроса за сексуалната революция, едно е сигурно – през 1953 година младият журналист е осъзнал, че се е отворила сериозна пазарна ниша за ново мъжко списание с по-дързък подход към еротиката. За целта обаче на Хефнър му трябва стартов капитал, а той няма никакви пари. Налага му се да ипотекира каквото притежава, за да получи банков заем от 600 долара (около 12 000 сегашни пари – б.а.). Други 8000 събира, успявайки да убеди 45 различни инвеститори, сред които и собствената му майка. Тя влязла в начинанието със спестявания от $1000. “И то не защото вярваше в перспективата на самия проект – просто вярваше в сина си”, както ще припомни Хеф в едно интервю години по-късно.

И така, парите били събрани, а съдържанието на списанието – такова, каквото го замислил той – почти готово. Първоначално смятал да го нарече Stag Party (“ергенско парти”), вдъхновен от някаква книжка с комикси, която му попаднала. Оказало се обаче, че списание с подобно име – Stag magazine – държи лиценза върху ключовата думичка в проекто-названието. Пратили му нотариално заверено писмо с предупреждение да не го използва в никакъв случай. Междувременно един от двамата сътрудници на Хефнър (другият била жена му Милдред – б.а.) – журналистът Елдон Селърс, предложил името Playboy и в последния момент решили да сложат именно него на корицата. Звездата върху нея пък е актрисата Мерилин Монро – и то не с кадър от някаква специална фотосесия, а със закачлива, дори не разголена, снимка от нейния календар за 1949 година. Вътрешните страници съдържат и голи фотоси на актрисата със същия първоизточник.

В уводната редакторска статия Хефнър обобщава визията си за новото издание като “забъркване на един-два коктейла и ордьовъра, с които да поканиш на гости млада дама, да й пуснеш хубава музика на грамофона и да си поговорите кротко за неща като Пикасо, Ницше, джаза и секса”.

Останалото, както се казва, е история. Този вече легендарен първи брой на списанието успява да продаде сензационните 50 000 копия, всеки с корична цена от 50 цента.

Успехът изненадва дори самия Хефнър.

“Изведнъж си дадох сметка, че не просто съм на прав път, а че наистина съм уцелил някакъв контрапункт, алтернатива на цялата скука и консерватизъм в обществото от ерата “Айзенхауер”. Оказа се, че има и съвсем друг начин човек да изживее живота си и американците копнеят за него. Затова и така радушно приеха новото списание”, разсъждава издателят.

И наистина – читателите започват да гледат и на сексуалността, и на целия си личен живот по коренно различен, много по-разкрепостен начин. Затова не е учудващо, че списанието посреща петата си годишнина през 1958-а с месечен тираж от 900 000 копия, всяко от които достига поне до още няколко чифта очи.

Вън от съмнение е, че Хефнър изиграва ключова роля в сексуалното пробуждане на нацията си. Друг е въпросът, че времената са били такива, че ако не той, сигурно някой друг рано или късно би сторил същото.

Но той има още една важна заслуга в хода на историята на мъжките издания – когато списания като “Пентхаус” и “Хъстлър” дръзко посягат към пазарната ниша на “Плейбой” и решават да го конкурират с още повече голота и дори с порнография, Хефнър отказва да влезе в тази война. По отношение на фотосесиите, които се публикуват, неговият журнал остава сравнително умерен, на практика направо консервативен на фона на съперниците му, а публицистичните материали са на много високо ниво. През май 1963-а именно при Хефнър излиза едно от първите интервюта с тъмнокожия борец за граждански права Малкълм Екс, застрелян две години по-късно. На страниците на “Плейбой” публикуват свои разкази писатели като Джон Ъпдайк, Ърнест Хемингуей, Гор Видал, Артър Кларк, Филип Рот… Излизат интервюта с гениални музиканти като Майлс Дейвис (самият Хеф е маниак на тема джаз – б.а.). А на кориците? Там се появяват жени-икони като Фара Фосет, Бо Дерек, Мадона, Синди Кроуфърд, Памела Андерсън, Ел Макферсън, Шарлийз Терон, Кейт Мос… Между тях на корицата дефилират и мъже – актьори като Бърт Рейнълдс и Стив Мартин, бизнесменът Доналд Тръмп, музиканти като Джийн Симънс от “Кис” и Бруно Марс…

“Доколкото зависеше от мен и доколкото ми се струваше, “Плейбой” не беше просто едно секс-списание”, обяснява Хеф в поредното от своите безброй интервюта. “Сексът беше само част от целия комплект, от цялостния здравословен лайфстайл на модерния човек”.

Пикът на легендата  около заека с папийонката е в първата половина на 70-те години. Тогава списанието продава 7 милиона копия месечно, а Хефнър не спира да обикаля света с личния си самолет, украсен със заешкото лого. На престижни места из Америка, а и в избрани столици по света, отварят врати барове от веригата Playboy Club. За всеки мъж е въпрос на престиж да попадне в някой от тях.

Междувременно магнатът се е преместил да живее от родното си Чикаго в най-баровските покрайнини на Лос Анжелис, където купува шикозно имение в готическо-тюдорски архитектурен стил. Тогавашната му цена е малко над милион долара, но през годините Хефнър инвестира в него не по-малко от $15 милиона. Именно в калифорнийския Playboy Mansion ще се провеждат прословутите партита, в които облеченият в лъскава пижама Хю ще домакинства на холивудски, музикални и бизнес знаменитости, заобиколени от оскъдно облечени плеймейтки. Към това имение ще се върнем малко по-късно отново.

В този период около него буквално гъмжи от девойки, жадни не просто за вниманието му, но готови на всичко, за да станат негови любимки. Запитан директно с колко жени е правил секс през живота си, той отговаря съвсем сериозно: “Не съм се и опитвал да ги изчислявам, вероятно са над хиляда. Държа да отбележа, че когато съм бил женен (той има три официални брака, освен това е живял на съпружески начала и с 6 “главни приятелки” – б.а.), не съм изневерявал на половинката си. Но в промеждутъците между браковете си наваксвах”.

От тези периоди са и легендите за сексуалните му подвизи, за това как във всяка стая от имението му имало запаси от лубриканти и салфетки, защото не се знае къде ще го завари спонтанното желание, за оргиите с плеймейтки и за строгите правила, на които се подчинявали живеещите с него красавици.

В края на миналия век, когато списанията постепенно започват да губят водещата си медийна роля за сметка на телевизията и Интернет, Хефнър не пропуска “да се качи и на този влак”. Империята му стана собственик на еротични тв канали, а от 2005-а нататък в продължение на няколко сезона той се превърна в главен герой и на цяло риалити шоу, в което красавици се състезаваха за правото да живеят при него в имението му. Още преди 10 години “Плейбой” стана и първото списание, чийто цялостен архив през десетилетията можеше да бъде достъпен онлайн от всяко възможно устройство – срещу съответния абонамент, разбира се. Това беше дръзко и рисковано начинание – и като инвестиция, и като технология – но показваше амбициите на Хеф да бъде в крак с времето и да не зависи от модерни “цензори” като “Епъл” и “Гугъл”.

Той не искаше да живее на стари лаври и не разчиташе само на прашасалата си легенда от романтичните времена на 70-те. Макар и в напреднала възраст, не изпускаше пълния редакционен контрол върху всички важни аспекти от изданието си – като се започне от корицата и фотосесиите и се стигне до журналистиката и графичната концепция. Това от една страна вдъхваше респект у цялата гилдия, но от друга – стопираше всякакъв порив на редакционния екип около него да модернизира списанието и да го прави по-конкурентноспособно на новите медии. Почти до последните години на живота на своя създател, “Плейбой” остана верен на своя стил и представяше лъскави, но еднотипно заснети и поомръзнали фотосесии на плеймейтки, основно блондинки. Статиите и интервютата оставаха все така смислени, но поднесени неособено атрактивно откъм графика и въображение. За това списание времето сякаш беше спряло.

Същото в пълна степен важеше и за легендарното имение край Ел Ей, което все по-често ставаше обект на иронични репортажи или просто разкази на случайно попаднали вътре зевзеци. През последните години някогашният суперлукс и високи технологии бяха останали само блед спомен от златните десетилетия на миналия век. Така се стигна до началото на 2016-а, когато медиите гръмнаха – Хеф е обявил Playboy Mansion за продан! Заявената цена беше сериозна – 200 милиона долара. Но купувачи цяло лято не се появяваха – не и на тази цена. В крайна сметка имението бе продадено за $100 милиона на Дерън Митропулос – 32-годишния син на милиардер от гръцки произход, забогатял от производството на закуски. Той имал къща в съседство и се пробвал да купи хефнъровата обител още през 2009-а, но тогава без успех. Единственото условие на 90-годишния Хю и 30-годишната му съпруга било да продължат да живеят там до неговата смърт, когато и да настъпи тя.

Доста странно и някак си мрачно-знаменателно условие, не мислите ли? Всички около Хеф начело със самия него никога не са се съмнявали в неговото добро здраве и дълголетие. Журналистите от списанието често се шегуваха зад гърба му, че едва ли ще дочакат някакви революционни промени в “Плейбой” (по-скоро биха напуснали или умрели от старост), като се има предвид, че той явно е наследил гена на майка си Грейс Керълайн. А тя е доживяла до 102 годишна възраст и се споминала чак през 1997-а…

Но нека само си представим какво е да обитаваш имение, което е коствало на твоя съсед 100 милиона, като единственото ти право да си все още там, е че просто си жив. И това ако не е “викане на Дявола”… Влошаването на здравословното състояние на Хефнър започна точно по времето, когато в банковата му сметка постъпиха милионите на Митропулос. По горчива ирония на съдбата, или просто от изтощение вследствие на бурния си 91-годишен “живот в Рая”, създателят на най-популярното списание в света напусна този свят 13 месеца след като продаде емблематичния си дом.

“Дали съм получил и ще получа достатъчно признание? Едва ли” – така обобщаваше Хефнър своите заслуги към журналистиката и американското съзнание. “Често съм казвал, че съм “най-късметлийския котарак на планетата”, но и че моят живот е като онзи тест с мастиленото петно на психолога Роршах – всеки проектира върху него своите собствени мечти, фантазии и предразсъдъци. Хората или са мои фенове, или ми завиждат, или просто не са съгласни с мен. Всеки марширува под различен ритъм. Но ако не бях пораждал никакви противоречия, едва ли щях да съм тук днес и да постигна всичко това”.

Hef_big

 

Бриджит Бардо: Аз съм дръзка, нагла и безсрамна*

За мъжете:

● Пропуснах много неща заради мъжете, които обичах. Неведнъж съм искала да умра, защото са ме изоставили. Любовта беше моят кислород. Исках да живея, надрусана с любов.

● Жената е отражение на начина, по който мъжът се отнася към нея.

● Имам по-големи топки от много мъже. Трябва да вземат пример от мен.

● Онова, което прави един мъж привлекателен, е неговата интелигентност, неговата елегантност, но категорично не и отвратителните бради и мустаци, които са толкова модерни днес.

● Мъжете са зверове, но дори зверовете не се държат като тях.

● Дадох младостта и красотата си на мъжете. Сега давам мъдростта и опита си, по-добрата част от мен, на животните.

За животните:

● Те никога не са ме предавали. Лесна плячка са, каквато бях и аз през цялата си кариера. Така че се чувстваме по един и същи начин. Обичам ги!

● Предпочитам да прекарвам времето си с животни, отколкото с хора.

● Животните са наши приятели, а ние не ядем приятелите си. Да се храниш с животинска плът е почти същото като канибализма.

● Животът никога не ме е вълнувал особено. Ако нямах животни, за които да се грижа, мисля, че отдавна щях да престана да му се радвам.

За себе си:

● Винаги съм правила, каквото си искам. Винаги съм поемала отговорност за това, което съм казвала и вършила. Човек не трябва да се страхува да бъде себе си. 

● Била съм много щастлива, много богата, много красива, много известна и много нещастна.

● Аз съм дръзка, нагла и безсрамна. Това е положението. Никога не съжалявам за нищо, но съм страшно неразбрана от политически коректните идиоти. Политиката ме отвращава.   

● Никога не правя нищо случайно.

● Казвам, каквото мисля, и мисля, каквото казвам. В демократичното общество човек има право да изразява себе си и аз го правя, въпреки че това предизвиква недоволство.   

● Ненавиждам лукса. Това е единственото нещо, което не мога да понасям.

● Познавам се твърде добре, за да се ценя.

● Изненадана и очарована съм, че ме смятат за легенда, но това не ми пречи да спя нощем.

За преди и сега:

● Лудостта, която ме обграждаше на младини, винаги ми се е струвала нереална. Не бях подготвена за живота на звезда. Днешното ми рутинно ежедневие ме прави много по-щастлива.

● Отгледана съм с ценностите на честта, патриотизма, любовта и уважението към страната ми. Виждайки какво се случва с нея, се отчайвам. Когато мисля за това, какво причиниха на тази страна на интелектуално богатство, която е център на архитектурата, модата и елегантността и чието наследство е познато по целия свят, изпадам в депресия. 

● Никога не разглеждам старите си снимки. Не искам да се връщам към миналото. Ако случайно видя снимка от младостта си, си мисля: „Хей, тя е красавица.”, а по онова време се смятах за грозна. Опитвах се да се направя колкото може по-красива и въпреки това продължавах да мисля, че съм грозна. Беше ми много трудно да излизам и да се показвам. Страхувах се, че няма да отговоря на хорските очаквания. Днес, на моята възраст, вече изобщо не ми пука. Не искам да очаровам нищо и никого.

(*откъс от очерка за Бриджит Бардо в октомврийския брой на списание Biograph)

 

Флойд Мейуедър, непобедимият сребролюбец

Преди 19 години нашият Серафим Тодоров нанесе последната загуба на американеца, изстрелвайки го към боксовия връх като най-скъпоплатения спортист на планетата. Днес българинът живее с държавна пенсия, а “Подвижната касичка” прибира 150 милиона долара за мач…

ВАСИЛЕН ДИМИТРОВ/ Biograph #44, май 2015

Floyd

На професионалния боксьор никога не му достигат две неща – слава и пари. Тази доказана със стотици примери закономерност пасва идеално на Флойд Мейуедър. Преди 19 години на Олимпийските игри в Атланта Серафим Тодоров нанесе последната загуба на американеца, изстрелвайки го към боксовия връх като най-добре платеният спортист на планетата. Флойд е човек, който еднакво обича танца на ринга и парите, и който умее максимално да сближава едното и другото.

Стаята за допинг контрол в боксовата зала на Техническия университет Georgia Tech в Атланта, щата Джорджия, където през 1996 година се провеждат Олимпийските игри, е многофункционална. Серафим Тодоров чака да му бъде взета проба. По ирония на съдбата до него стои съперникът, с когото са си разменяли удари преди минути в полуфиналния мач в категория до 57 кг. Сарафа е победил представителя на домакините Флойд Мейудър с 10:9.
Внезапно към съперниците се приближават трима мъже. Българинът не може да разбере какво е написано на акредитациите им. Поведението им му подсказва обаче, че двама от тях са мениджъри в професионалния бокс. Третият присяда до Сарафа. Той е преводачът. Угоднически обявява, че приятелите му са очаровани от него. Искат да подпишат договор.
„Бяха впечатлени от стила ми и от факта, че съм бял. Никога няма да има друг бял боксьор като мен. Те го знаеха. Затова искаха да остана в САЩ на всяка цена”, въздъхва тъжно Тодоров.

Условията на договора са му познати. Вече е бил изкушаван по този начин. Първо от австралийски промоутъри в Сидни през 1991 година, след като печели първата от трите си световни титли. По-късно от германците, турците…
В Атланта през 1996 година Тодоров се усмихва на преводача при споменаването на изумителната оферта, сякаш му предлагат подаяние. Бонусът при подписване на договор е огромна къща. Автомобил. Пари на ръка. Нов живот. И разбира се големи битки пред хиляди зрители.
Другите двама мъже се навеждат към него, единият от тях държи писалка. Но Тодоров отклонява ръката, която я държи. Дори не се замисля. На върха на славата е. Притежател е на купата „Бейкър”, връчвана на най-добрия боксьор в света при аматьорите, сред всичките категории. Само три години по-рано той е посочен от журналистите за „Спортист на България”, изпреварвайки героя от „Парк де Пренс” Емил Костадинов.

Тримата непознати изглеждат учудено Сарафа.
После отиват при съперника.

20 години по-късно, днес Тодоров преживява с олимпийската си пенсия от 810 лева, гласувана му за среброто в Атланта или по точно за изгубеното злато в мача с тайландеца Сомлук Камсинг. С нея изхранва семейството си – съпругата Албена и двете деца. Колкото и да е самоуверен по характер, заради мизерията гардът му е паднал. Готов е дори да преглътне гордостта и да продаде медалите, които е подарил на Музея на спорта в Пазарджик.

„През онова време въобще не ми е минавало през главата в какво ще се превърне Мейуедър. За мен тогава той бе просто поредния боксьор, който трябваше да победя”,  казва Тодоров преди всеки мач на американеца.

Чуди се дали е можел да бъде на мястото на съперника си, чието състояние е над 300 милиона долара. Опитва се да изчисли на колко ли олимпийски пенсии се равнява премията на Мейудър за боя с Пакияо.
Американецът с прякори като „Подвижна касичка” и „Ходещите пачки” има повече пари, отколкото би могъл да похарчи. Движи се навсякъде с пачки от по 100 долара, натъпкани в чанти в цип. Това са му джобните. И това е само върхът на айсберга. Притежава два автопарка с луксозни автомобили. Колите в къщата му в Маями са бели. Тези Лас Вегас са черни. В Маями – сиви.

Флойд Мейуедър носи обувки, които слага само по веднъж. Той ги оставя в хотелските стаи като подарък за персонала. Харчи 6500 долара годишно за боксерки. Хвърля ги, след като ги е носил само веднъж. Боксьорът притежава частен самолет Gulfstream V, но не позволява на всички от антуража си да се качват на него. Бодигардовете му пътуват в отделен самолет, защото безстрашният боец се страхува да не натежат прекалено много в неговия.

Боксьорът редовно пръска пари за стриптийз-шоу, дори записва вакханалиите на тузарския си телефон. Преди време възнагради  майсторка на пилона с 50 хиляди долара. Бившата му приятелка Джоузи Харис побесня, но той я омилостиви с

годежен пръстен с диамант на стойност 16 милиона долара.

Когато ходи на бар или дискотека, плаща питиетата на всички в заведението. Грижи се за приятелите си като за собствени деца, а броят им не спира да расте. Купува им дрехи, бижута, коли. Дори не му казват от какво имат нужда. Той помни и има грижата.

Мейуедър е рекордьор и в хазарта. Преди време направи умопомрачителен залог в размер на $3 млн. за баскетболен мач от колежанско първенство на САЩ. Заради лимитите разпределил сумата в девет различни букмейкърски пункта из казината на Лас Вегас. Предишният му рекорд за залог беше от $1 млн. за Супербоула – финала в шампионата по американски футбол. Най-голямата му печалба е в размер на $1,9 млн. – от залог за „Лос Анджелис Клипърс” в мач от НБА.
„Според общите представи може и да не водя нормален начин на живот, но за мен той е такъв. Нормално е да карам „Ролс-Ройс” и „Бентли”. Нормално е, защото водя такъв начин на живот, откакто бях тийнейджър. Като дете мечтаех да бъда в обувките на Майкъл Джексън. Та той можеше да си позволи колкото иска автомобили, живееше в палат, имаше си собствен зоопарк. Е, задминах го. Аз мога да си купя целия свят”,
перчи се непобедимият сребролюбец.
Флойд Мейуедър е роден на 24 февруари 1977 година в Гранд Рапид, щата Мичиган. Градчето, намиращо се на 2 часа път от Детройт, е типичното за Средния Запад. Същото обаче не може да се каже за семейството на бъдещия супершампион. Майка му Дебора Синклер е пристрастена към наркотиците. Баща му е човек, който вечно си търси белята.

Къщата на фамилията Мейуедър е опасно място 

за живеене. При семеен скандал бащата е прострелян в крака. По време на изстрела държи в ръце малкия Флойд, който е бебе на една година. Случката привлича вниманието на пресата.
„Няма нещо, на което да не съм ставал свидетел като дете. Нашите постоянно се караха. Баща ми се биеше нонстоп. Продаваше наркотици. Даваше ги на майка ми. Така е трябвало да стане. Такъв е животът”, казва без грам сантимент майсторът на ръкавиците.

В семейството на Флойд,

подобно на лъвските прайдове, бабите и лелите се грижат 

за огромната челяд. „Винаги съм била в ролята на бавачка, защото бях най-голямата. Грижех се с радост за всички, но на сърце ми беше Флойд. С него постоянно се забавлявах. Пък и баща му плащаше добре. В събота водех цялата компания на пързалката за ролери. Това беше едно от удоволствията му през детството”, разкрива Латиша – голямата братовчедка, която влиза в ролята на майка и бавачка.
Флойд се отличава от останалите деца с бързия си ум и находчивост. Още 11-годишен склонява 16-годишната Латиша да го научи да играе на зарове. Скоро прибира всички й джобни. Братовчедката заплашва, че ще го изпорти на майка му, ако не й върне парите. „Аз пък ще й кажа, че ти си ме научила”, отвръща нахаканият хлапак.  „Такъв е моят Флойд – схватлив, умен и комбинативен. Винаги ще измисли решение, ще намери за секундата начин да се измъкне от ситуация”, казва през смях Джанел – друга от братовчедките му.
Изброените качества по-късно ще са неговото предимство в бокса. А боксът е в кръвта му.

Подобно на Серафим Тодоров, той също е потомствен боец.

Баща му Флойд Мейуедър-Старши е бил претендент за световната титла. Поясът е бил притежание не на кой да е, а на Шугър Рей Леонард. Неговите чичовци – Джеф и Роджър Мейуедър, също са били профита. Роджър – двукратен световен шампион, е треньор на Флойд и досега.
На 2 години баща му започна да го води в боксовата зала „Златните ръкавици”. На 4 години го качва на столче, карайки го да налага крушата. Учи го как да развива вродената си бързина. Показва различните удари. „Стигаше ми до кръста, а раздаваше крошета и ъперкъти като професионалист. А и самочувствието му беше на такъв. Знаеше за какво се подготвя, към какво се стреми”, разкрива Мейуедър-старши с типичния за боксорите фъфлещ говор – следствие на хилядите инкасирани удари.
Когато Флойд е на 16 години, баща му отново се забърква в проблеми. Този път попада зад решетките за продажба на наркотици. Лежи 3,5 години. Флойд възмъжава преждевременно. Единственият начин да не тръгне по стъпките на Старши е да се посвети изцяло на бокса. Хваща рано сутринта автобуса,

понякога гази в сняг до хълбоците, носейки огромен и тежък сак

през рамо. Не се отказва. Има цел. Убеден е, че ще я постигне.
Окуражаван е от баба си Бернис, която е поела ролята на вечно дрогираната майка и на опандизения баща. „Тя е солидна като скала. Никога не показа слабост. Винаги беше до мен и не спираше да повтаря: Концентрирай се само върху две неща – как да стигнеш до училището и после в боксовата зала. Не мисли за нищо друго и ще станеш шампион”.
Уникалните качества, с които неутрализира всеки противник през професионалната си кариера, той показва още като аматьор. Като тийнейджър побеждава с години по-големите от него, включително и мъжете. Само си представете опулените очи на бойците, чието самочувствие, наранено дори от наглостта да ги предизвика хлапак, се превръща в смирение минути по-късно.

Като аматьор Мейуедър записва 84 победи. Загубите са едва 6 – единствените в кариерата му и до момента. Печели шампионатите „Златна ръкавица” през 1993-а (в категория до 48 кг), през 1994-а (до 52 кг) и през 1996-а (до 57 кг). Придобива национална известност на Олимпийските игри в Атланта, но не иска да си спомня за тях. Категоричен е, че е бил лишен от златото, тъй като на полуфинала съдиите  отсъдили в полза на нашия Серафим.
Флойд Мейуедър става професионалист на 19 години. Първият мач на големия ринг е на 11 октомври 1996-а срещу Роберто Аподака, който също е дебютант. Срещата завършва още във втория рунд. „Милионера” нокаутира противника си. Тогава негов треньор е чичо му Роджър. Баща му е в затвора…
Флойд печели мачовете си или с директен нокаут, или с технически. Това предизвиква огромен интерес по целия свят. Започват да го определят като боксов феномен. Дори коментаторите на мача му с Тони Дюран влизат в спор. Единият заявява, че Мейуедър ще успее да спечели 2-3 световни титли. Другият е категоричен, че той няма да спре, докато не се превърне в най-великия боксьор на всички времена.
Когато го питат дали смята, че е в една група с колосите Джо Луис, Джо Фрейзър, Мохамед Али, Джордж Форман, Шугър Рей Робинсън, Роки Марчиано, без колебание изстрелва: „Аз съм най-великият!”.
Заявява го с непоколебимата увереност, че

слънцето изгрява единствено, за да озари собственото му величие.

Но когато Мейуедър прекрачва белите въжета на ринга, в него се събуждат духовете и бесовете на всички боксови легенди, чиито предци са дошли от памуковите плантации из делтата на Мисисипи, откъдето се е пръкнал негърският блус. От гетата на мегаполисите Ню Йорк и Чикаго. От пристанища на двете крайбрежия на Щатите.

Дори стойката, наследена от баща му и чичовците, е на боец от старата школа. Той държи много високо предното рамо, за да защитава главата си. Съотборниците му пък го наричат „Красавеца”, тъй като е опазил лицето си от белези.
Флойд печели мачовете си с уникална комбинация от качества. Ударите му изглеждат като канонада от снаряди, но на забавен каданс се вижда, че те всъщност са

поредица от поражения върху добре премерени мишени – 

невралгичните зони на съперника.
Почти няма удар, който да не е чист. Такъв, който да не влиза в главата или тялото на врага. Флойд притежава търпението да открие слабите му места, за да го неутрализира и нокаутира. Той знае как да влезе в главата на съперника. Да го изнерви и неутрализира. „Трябва да имаш акъл, трябва да имаш яко чене, трябва да имаш огромно сърце. Трябва да ги имаш и трите. Истинският боксьор трябва да притежава тези три неща ”, провлачва с характерния си менторски тон Мейуедър по време на телевизионно интервю, докато вади крака си от легена, за да може китайската прислужница да му направи педикюра…

Той е световен шампион в 5 дивизии при професионалистите. Притежава общо 8 пояса в три различни категории. Обявяван е два пъти за „Боец на годината“ на списание Ring (през 1998 и 2007 г). Първият път е на 21 години. Само на Мохамед Али и Шугър Рей Робинсън е била оказвана подобна чест на толкова ранна възраст. Печелил е наградата на Асоциацията на журналистите, отразяващи бокса в САЩ, а кабелната телевизия ESPN го определя за №1 цели пет пъти в периода от 2007 до 2013 година.

През 2006-а – десетилетие след дебюта си на професионалния ринг, Флойд слага точка на отношенията с промоутъра Боб Еръм. Не може да търпи повече да бъде толериран единствено Оскар Де Ла Оя, който е шампион на 6 дивизии. А „Златното момче на американския бокс” буквално е златна кокошка на Еръм. Подсигурява милионите телевизионни зрители от испаноговорящите държави в Латинска Америка. Афроамериканците се разпознават във Флойд.
По-късно, на 5 май 2007 г. двамата с Де Ла Оя ще се бият в поредния „Мач на века”, определян от мнозина капацитети като спасителен за дискредитирания и потънал в корупция професионален бокс. Сблъсъкът между двамата е продаден на рекордните 2,7 милиона домакинства. Общите приходи са 120 милиона долара.
Когато скъсва с промоутъра си Боб Еръм, Мейуедър най-накрая става шеф на себе си. Започва да прави нещата по неговия си начин. Основава компанията „Мейуедър промоушънс”. Според финансовите и спортни анализатори това е най-добрият му ход като професионалист.

Като шоумен той вижда останалите 

възможности на марката „Мейуедър”. Не иска повече да бъде „Хубавеца”. Изисква да бъде наричан Moneyman. Част от рекламната му стратегия е да участва в телевизионното риалити Dance with the Stars (в дует с професионалната танцьорка Карина Смирноф). Да се бие с няколко глави по-високи от него с кечисти. Да другарува и да се обгражда с големите звезди в спорта и в шоубизнеса (включва в антуража си идола на пубертетите Джъстин Бибър).
Не всички обаче са очаровани от „Пачката”. Повечето американци и почитатели на бокса са скандализирани и възмутени от „Арогатната уста”, която поставя на изпитание нормите за цивилизованост, както и търпението на обществото.

Марката Мoneyweather обаче е просто бизнес. „Както в киното, и боксът има нужда от добрия и лошия герой. Нямам проблем да поема ролята на злодея. Ще се бия със Супермен, ще се бия с Батман, с капитан Америка. Хората може да ми се дразнят, да ме критикуват, да ме псуват, но в края на деня злодеят ще се е превърнал в банкера”, разкрива меркантилната страна от характера си шампионът. Изказването е най-малкото странно за човек, който твърди, че е праведен християнин и използва всяка свободна минута, за да се моли на Бог.

Flood-Mayweather-and-piles-of-cash

 

Ако нямах силикон

(Из поредицата статии „Терзанията на модерната жена“ в списание BIOGRAPH)

ЛАУРА НЕК*, август 2017

Laura

*Лаура Нек е артистичният псевдоним на млада българка, която умело съчетава майчинството, работата в чуждестранен клон на мултинационална компания и изявите като тату-модел. Начетена, модерно мислеща, но и стъпила здраво на земята, за нас тя е подходящ пример за съвременна жена, която има какво да каже на нашите читатели по доста теми, в които ние от Biograph не сме компетентни. Затова я поканихме да напише серия материали, чиито автобиографични елементи се преплитат с нейната лична философия, формирана на базата на богат и понякога напълно нетрадиционен житейски опит. 

Днес се чувствам достатъчно красива, умна и женствена и същевременно знам как да повдигам самочувствието си, ако имам нужда. Но преди 4 години, вече майка на 2-годишно дете, силиконът за мен се оказа следващата крачка и необходимост – да ме направи още по-уверена, да повдигне егото ми (освен бюста) и да ме отърве от може би последния комплекс, останал в мен. Какво ли щях да правя без тези 750 кубика имплант в гърдите си, ако не се бях престрашила в онзи момент да направя подобна крачка? Как ли щях да се чувствам, ако в крайна сметка бях останала с естествените си гърди, вече доста по-различни и притеглени от земната гравитация след раждането?

Спокойно, това няма да е поредното словоизлияние на поредната кифла, която е решила да се фука, че е намерила едни 5-6 хиляди евро за пластична операция. Не мислете, че съм жадна за мъжко внимание или обожание, нито пък за женска завист или евтина популярност. Темата за силикона доста се изтърка напоследък, но смятам, че при мен тези подобрения изиграха ключова роля животът ми да стане по-различен и точно за това искам да говоря сега.

Заветните импланти си ги платих сама. Изтеглих заем от банката като много други жени, които нямат богат спонсор. Всъщност, и аз можех да се възползвам от парите на мъжа до мен (тогава вече мой съпруг), но реших, че това е първата грешка, която много дами допускат. Друга грешка, която също нямах намерение да допусна (защото вече си бях научила урока след две прецакани татуировки), е че за някои неща е изключително важно да НЕ пестиш пари и да отидеш само при най-добрия професионалист. Нали знаете онази поговорка как евтиното винаги излиза скъпо? Е, със здравето шега не бива, така че ако въобще търсите съвет по тази тема – не пестете средства и си направете хубаво проучване, щом ще правите нещо подобно.

В клиниката, която аз бях избрала, получих изключително внимателно отношение и откровен съвет, че не бива да прекалявам с размера, ако държа да изглеждам естествено. Всъщност това бе и моята първа реплика, когато отидох там. Държах най-вече да не си личи. Не че се срамувах от решението си, но това за мен не бе конкурс да съм по-по-най, нито имах за цел да ставам популярна фолк певица или порно звезда с по 500 кубика във всяка гърда (макар че последното сигурно нямаше да изглежда толкова гротескно в очите на мъжа ми, но това е друга тема).

Преди операцията анестезиологът ме попита дали го правя заради някой мъж – може би това им е задължение по някакъв техен психологически правилник – или пък искаше да ме разубеди, ако бях поредната такава, отишла да избива чужди комплекси на свой гръб, така де, на своя гръд. Но не, това далеч не беше моят филм. Отговорих му, че съм дошла по своя воля, че искам да го направя, за да се чувствам по-женствена и то по начин, който да ми позволи да кърмя отново някой ден, да нямам проблем с мамографията и гърдите ми да не изглеждат кръгли като балони. Това означава имплантите да се поставят изцяло под пекторалния мускул (при този вид операция изпълнението е с повишена трудност и постоперативната мускулна болка е доста голяма). Останалите варианти са над мускула или частично под него, в случай че продължавате да се интересувате.

За първи път в живота си бях под пълна упойка, а болката и възстановяването след това наистина могат да се сравняват само с тези след секцио. Или може би с една зверска мускулна треска, след като си прекалил с упражненията на лост във фитнеса, когато гърдите така те болят, че едвам сменяш скоростния лост от 1-ва на 2-ра. Не се заблуждавайте, гърдите изглеждат ужасяващо в началото след операцията и процесът е доста шокиращ – както за самата жена, така и за нейния партньор. В този момент е безкрайно важно да имаш подкрепата на най-близките си хора и особено на мъжа до теб, който трябва да прояви голямо търпение, внимание и любов. Също така е много важно да не се сравняваш със свои приятелки, минали по същия път – не само откъм страна на болката, но и откъм страна на крайния ефект. Всеки бюст е различен и всяка операция има различни последици върху тялото. Единственото и най-значимо нещо на финала е ти самата да се харесваш и възприемаш, ако това изобщо е напълно възможно при същества като нас, жените.

Всичко в клиниката приключва точно за два дни, изписват те още на следващия ден след операцията – навярно заради многото следващи кандидатки, които се сменят като на конвейер и чакат с нетърпение да заемат леглото ти… Ситуацията е малко като с абортите, само дето тук се изръсваш доста повече от финансова гледна точка и те глезят като принцеса с бисквити и сокче след извършената манипулация.

Трудното идва после, когато вече си вкъщи пред огледалото и започваш да се чудиш дали не си допуснала грешка, заслужавало ли си е… Най-често задаваният въпрос е: „Ами сега?“. Именно тук е и мястото да направя сравнение и да поговоря за предимствата и недостатъците преди и след подобна операция.

Ако така и не се бях осмелила да си сложа силиконовите импланти, сигурно днес още щях да се комплексирам, когато ходя на плаж. И да се чудя как да преглътна факта, че не мога да си сложа онези прословути триъгълничета като горнище, защото не стоят добре на увиснали гърди.

Най-вероятно щях да продължавам да избирам сутиена си с възможно най-големите подплънки и поддържащи железа, вместо най-накрая да си купя точно онзи великолепен дантелен топ, за който отдавна мечтая.

Щях да продължавам да гледам по списанията и онлайн снимки на безупречни жени с добре подчертан бюст, да се самосъжалявам и да се чудя как да сложа онази сексапилна рокля с огромно деколте. Щях, разбира се, да се утешавам с мисълта, че съм родила и кърмила, което ме прави майка, но не се съчетава с перфектните гърди.

Убедена съм, че щеше да ми е неудобно да се събличам пред мъжа ми, колкото и комплименти да съм чувала и преди от него, че изглеждам страхотно. И съм сигурна, че тайничко щях да завиждам и да мразя всички онези жени, които имат силикон, слагайки ги под общия знаменател на безмозъчни и напомпани кукли.

Сега нямам нито един от гореизброените проблеми. Горнищата на банските ми са винаги триъгълничета, а сутиените ми са винаги леки и дантелени, освен когато спортувам. Обличам се както си искам и нямам никакъв проблем да си купя и най-зашеметяващата рокля (до днес продължават обсъждат една моя такава след важно събитие, на което присъствах). Не е нужно да правя секс на тъмно или в определена поза, нито дори да се комплексирам пред огледалото. Мога просто да бъда себе си, да се чувствам женствена и да имам самочувствието, което понякога наистина се добива, само ако си с едни гърди напред.

А ако все пак не се бях осмелила да взема това решение? Със сигурност най-малкото щях да избегна напрежението от всички здравословни рискове от подобна операция, която, нека си призная, си беше де факто каприз – най-малкото защото не ми се е налагало да го правя по някакви медицински причини. Щях все още спокойна да ходя на всеки 6 месеца на мамолог, без да се чудя дали имплантите няма да попречат да се открие нещо обезкпоително в гърдите ми. Нямаше и да се притеснявам дали все пак ще мога да кърмя, когато имам второ дете, въпреки че докторът ме увери, че видът на моята операция не би трябвало да носи последствия нито за мамографията ми, нито за способността ми да бъда пълноценна майка.

Нямаше да имам абсолютно никакъв проблем да спя гола и по корем – без да изпитвам дискомфорт и без да ми се налага да всяка нощ да си лягам със сутиен, за да удължа живота и приповдигнатия вид на своите импланти.

Щях да си спестя и онези неодобрителни погледи и осъдителни коментари на някои мои близки хора, които така и не разбраха защо съм направила нещо подобно, при това напълно съзнателно и хладнокръвно.

С други думи, повдигането на самочувствието може да започне и от съвсем друга част на тялото, например от мозъка. Аз лично съм имала достатъчно такъв преди 4 години, имам си го и сега. Същото важи и за втренчените погледи в мен – тогава и днес. Отдавна съм разбрала, че перфектната и влудяваща жена е не тази, която изважда на показ тялото си, а онази, която има какво да скрие от погледа, просто защото има достатъчно акъл като backup. Чарът и сексапилът, които една жена излъчва, почти винаги имат по-голям ефект, отколкото два силиконови импланта. Въпросът винаги е само един – как точно ще предпочетеш да впечатлиш мъжа срещу себе си? Внимавай – от отговора зависи как този мъж ще възприема теб.

Така че ето какво в крайна сметка искам да кажа на всички, които поне веднъж са се замисляли дали да не подобрят гръдната си обиколка по оперативен път – скъпи дами, или ако щете колежки, по-добре първо се постарайте за умствения си капацитет. Доколкото е възможно, разбира се Коелю вече е демоде, четете Фредрик Бакман, Милен Русков, Фернанду Песоа. Не разчитайте на силикона в гърдите, или въобще на външния си вид като цяло, ако искате да спечелите нечие мъжко внимание за по-дълго.

И сърдечно моля – каквото и решение да вземете, не съдете хората, които са взели противолоположното такова. Житейските уроци могат да се учат и без помощта на пластични хирурзи. Пък и с 5 хиляди евро в джоба една умна жена може да постигне много други смислени неща, стига само да повярва истински в себе си… Изборът е лично ваш.

(виж и друга статия от същата авторка – „Цялата съм нашарена, но понякога го крия“)

 

Цялата съм нашарена, но понякога го крия

(Из поредицата статии „Терзанията на модерната жена“ в списание BIOGRAPH)

ЛАУРА НЕК*, юли 2017

LAURA_1

LAURA_2

Кадър от моите фотосесии като тату-модел. Щом майка ми ги хареса, значи всичко е наред. ФОТОГРАФИЯ: КИРИЛ ХРИСТОВ

 

Казвам се Лаура и съм на 31 години. Когато си направих първата татуировка, никога не съм очаквала, че години по-късно ще съм нарисувана подобаващо, или че ще се осмеля да буда тату модел. Тогава не мислех за последствията, интересуваше ме единствено да направя нещо, което вярвах, че ще ме накара да се чувствам по-истинска, по-удовлетворена, по-свободна, повече себе си…

Всичко започна, когато бях на 17. Дори не помня защо толкова исках да го направя. Просто идеята се появи в главата ми и реших, че ще опитам. Тогава дори не беше още толкова модерно, или поне хората, които познавах и го бяха направили, коренно се различаваха от хората, които са го направили днес. Отидох с приятел за кураж. Дадох 20 лева , които ми се струваха цял куп пари, защото сама си ги бях събирала. Нямах образ в акъла си, имах желание, което не противостоеше на забраната на родителите ми да го направя.

Татуирах си малко паяче на глезена и си тръгнах от студиото със самочувствие, което никога няма да забравя. Сякаш бях пораснала с 5-10 см. на височина. Дали защото бях престъпила една забрана и свърших нещо на своя глава, или може би защото вече се чувствах малко по-различна, не знам… Паячето символизираше нещо, но отдавна забравих какво. Пък и какво значение имаше, като за мен то символизираше нещо много повече – свобода…

Тогава никой не ме беше предупредил, че повечето хора рядко се спират дотук и никога не оставаш само с една татуировка. Че е някаква жестока краста, зарибяване, нещо като наркотик, искаш още и още… Да, обаче аз нямах повече пари. А и нашите все още ме гледаха накриво дори заради това малко нарисувано паяче, което сигурно в техните очи е изглеждало като тиранозавъра Рекс, нали…

Година по-късно започнах първата си работа през лятото. Бях си обещала нещо. И като човек, който обича да си спазва обещанията, дори тези, дадени пред самата мен, обещанието беше изпълнено. Първите изработени пари отидоха за две нови татуировки – една на плешката и една на кръста. Бях убедена, че тях по-лесно ще ги скрия от родителите си, докато 2-3 дни по-късно баща ми не реши да ме плесне по гърба за нещо и аз изквичах от болка… Репликите, които последваха, бяха очакваните – затворничка ли ще ставам, на каква се правя и т.н. И този скандал не ме спря. Последваха още татуировки, и още…

В началото си ги броях с някаква извратена гордост. После дойде момент, в който нашите се примираха, че очевидно няма да престана, а аз спрях да ги броя. Чувала съм безкрайно много мнения по въпроса – от хора, които смятаха, че е безумно тъпо, а после се нашариха целите и те; от хора, които ми се учудваха и ме питаха какво ще правя като остарея или имам деца и какво ли още не…

Имала съм и комични ситуации, както и такива, които са ме изкарвали извън равновесие. По ирония на съдбата и двете истории, за които ще разкажа, се случиха след като вече бях станала майка (да, пораснах т.е. остарях и родих дете, а татуировките си седят, какво да се прави, живот)…

Първата ситуация се разигра на една квартална детска площадка. Имам огромен проблем с ходенето по такива места заради безумните неща, на които всеки път съм ставала свидетел, но когато детето иска да се люлее, ти отиваш, няма как. Правиш компромис с нервната си система и си обещаваш, че този път всичко ще е наред. Да, ама след като една жена от 20 мин. си люлееше детето, без да се съобразява, че има още 5 подобни, които чакат за същата люлка (защото другата е очаквано счупена), борецът в мен за правда не издържа и реших да си отворя голямата уста. Опитах се да направя някаква забележка с напълно цивилизован тон, а получих крайно неочаквана и злобна ответна реакция. Беше лято и вече целият ми гръб беше татуиран, бях неподходящо облечена за детска площадка… Въпросната жена реши да ме удари по слабото ми място. При това без дори да си свали слънчевите очила. Чувайки отново онази реплика за затворничките, но този път в родителски контекст, ми дойде в повече. Исках да изкрещя, така че всички да ме чуят… Колко ограничен и прост трябва да си, за да смяташ, че татуировките или външния вид определят това какъв родител си?!… Докога хората ще имат предразсъдъци за това?

Не го направих. Не паднах на нейното ниво. Сдържах се. Вместо това й подхвърлих само една реплика, че би било добре да си маха очилата, когато говори с някой, от елементарно възпитание. След което си хванах детето за ръка и си тръгнах. Може би съм направила грешка, може би е трябвало да остана, може би е трябвало да срещна повече подкрепа от останалите родители, които също чакаха окупираната люлка да се освободи, но аз не съжалявам за нищо. Напротив, даже си извлякох поука, а дали и жената с очилата го е направила, едва ли някога ще разберем…

Известно време след това бързах да взема детето от детска градина. Бяха ми се обадили, че е с варицела. Срещу мен в улицата влиза джип. Улицата е еднопосочна – не за джипа, за мен. Изравняваме колите и си сваляме стъклата. Две видимо нагли мутри ме поглеждат с цялото самочувствие и наглост, събрани от вселената, ясно показващи, че аз трябва да им направя път. Аз казвам: „Пичове, к‘во правим, там има знак, нали го видяхте, тази улица е еднопосочна и вие сте в нарушение?“, а шофьорът ми отвръща: „Е, айде са, гледам, че сме от една порода, и ти имаш татуировки, не може ли да измислим нещо?“, при което аз избухнах в смях. Такава реакция не бях очаквала. Колкото и да бях изнервена и притеснена, една мутра успя да ме накара да се усмихна. Направих им път. Не защото не ми се спореше, не защото ме накара да се засмея, а защото в живота човек понякога наистина трябва да знае кога да отстъпи. И макар винаги да съм била с рогата напред, и аз си имам моменти, в които давам на заден ход. Трябва да има баланс, иначе човек нищо не може да постигне.

Да, ясно ми е, че онзи е продължил така да си кара и до днес, както и че майката с очилата сигурно все още смята, че нейното дете е с тотален приоритет в живота. Някои хора и някои неща не се променят.

Да бъдеш татуиран днес все още носи две крайно различни реакции в обществото. Една част от хората не одобряват и не разбират този начин на живот (да, това е начин на живот), правят го видимо или пък лицемерничат. Докато другите (по-често татуирани като теб) осъзнават, че това е вид изкуство и някак те подкрепят, все едно сте част от тайно братство. Или по-скоро не гледат на теб като на прокажен, а като на напълно нормален човек, какъвто всъщност си.

Майката на най-добрата ми приятелка в началото също не възприемаше факта, че дъщеря й се увлича по татуировките и се е понарисувала доста. Ала след време отиде и самата тя се татуира – на 49 години жената си направи първата рисунка по тялото. Моята майка никога няма да го направи, но поне вече срещам повече подкрепа в нейно лице. Когато й показах първите си професионално направени снимки, очаквах с нетърпение какво ще каже. Но вместо някакви остри забележки, тя реагира изненадващо различно. Каза, че снимките са много стилни и направени страхотно. Най-накрая не се чувствах черната овца в семейството!

Помня и още един момент, когато маникюристката ми ме попита за съвет. Каза, че нейната 17-годишна дъщеря иска да се татуира и ме попита кое студио бих им препоръчала. Искаше да е спокойна, че услугата ще бъде извършена качествено и професионално. Били се разбрали дъщеря й да си събере сама пари и когато стане на 18 да отидат заедно. Това вече беше друг подход, майката подкрепяше дъщерята от самото начало и беше видимо осъзнала, че понякога е по-добре да не се противоречи и забранява, а да се направи всичко възможно поне да помогнеш. На всички ни е ясно какво става, когато категорично кажеш „Не“ на 17-годишен тийнейджър и колко по-различни са нещата, ако го подкрепиш по правилния начин. Най-смешното в цялата ситуация, че това момиче в крайна сметка се отказа и така не отиде да се татуира.

Всеки си има свой личен мотив да го направи. В повечето случаи той се припокрива с неписаното правило, че цапаш тялото, ама чистиш душата си. Да, това си е вид емоционална терапия. И ако бях седнала още преди години да го обясня на майка си, много по-рано щях да срещна подкрепата, от която съм имала нужда.

Когато за първи път се запознах с родителите на съпруга ми, бях ужасно притеснена как ще реагират, като ме видят толкова татуирана, дали ще ме приемат, дали ще успеят да пречупят предразсъдъците си (ако имат такива) и да ме допуснат да се разкрия отвъд цветните рисунки по тялото ми.

Същото се случва всеки път, когато започна нова работа. От близо 2 години работя в чужбина, в друга европейска страна, където хората са далеч по-толерантни към това, отколкото например в Америка (там попълваш формуляр още при кандидастването за работа – дали имаш видими татуировки,  и по неписан закон това влияе на решението им). Първите 6 месеца си криех татусите. Исках първо да се докажа, да видят на какво съм способна и че това дали под костюма имам нарисуван „ръкав“ или не, няма абсолютно никакво значение за професионализма и отдадеността, с които мога да работя. Колегите останаха видимо изненадани, когато един ден в крайна сметка ме видяха по-разсъблечена на едно служебно парти. И осъзнаха, че човек може да има коренно различен „Аз“ в офиса и в личното си време. Същото важи и за майчинството.

Да, след 30-40 години ще има доста сбръчкани и татуирани бабички и дядовци по детските площадки, люшкащи вече внучета по люлките. Но в това няма нищо, абсолютно нищо лошо.

Все още се чувствам леко неудобно, когато хората ме зяпат втренчено по улицата. Спирали са съпруга ми в Лисабон, когато вървим заедно, за да му кажат, че жена му изглежда зашеметяващо. Заговаряли са ме безброй пъти, за да ми направят комплимент за татуировките, да ме попитат колко струват или къде съм си ги правила (да, татуировките скъсяват дистанциите определено). По детските площадки все още се чувствам по-различна и гледам да не парадирам много-много с моят личен телесен арт. Осъзнавам, че да бъдеш татуиран е малко като да бъдеш гей – може и на никой да не му пука за личния ти избор, но хората предпочитат да не им го навираш в лицето.

Вече няколко пъти синът ми ме е питал мама защо е нарисувана, няма ли да се изтрие и може ли и той така да се нарисува като порасне. И какво мислите, че мама му отговаря?

LAURA_3

*Лаура Нек е артистичният псевдоним на млада българка, която умело съчетава майчинството, работата в чуждестранен клон на мултинационална компания и изявите като тату-модел. Начетена, модерно мислеща, но и стъпила здраво на земята, за нас тя е подходящ пример за съвременна жена, която има какво да каже на нашите читатели по доста теми, в които ние от Biograph не сме компетентни. Затова я поканихме да напише серия материали, чиито автобиографични елементи се преплитат с нейната лична философия, формирана на базата на богат и понякога напълно нетрадиционен житейски опит.

 

 

Хитовете на лято 2017

В сезона на Despacito БГ-попът всячески се опитва да се дистанцира от чалгата, но не му се получава

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ, georginedelchev.com

gerynikol

„Хаштаг Якатадупара бе брат“… Гери-Никол извади рефрена на лято 2017.

През горещото лято на 2017-а светът полудя по “Деспасито” – и то до такава степен, че парчето е на път да детронира “Гагнам Стайл” от шампионската позиция в “ЮТюб”. Риана се съюзи с грозноват американски диджей-рапър, за да изпее нещо средно между класика на Карлос Сантана от 1999-а и песен на “Дестинис Чайлд” от следващата година. У нас пък Азис опита да дублира “Деспасито” с почти същия ритъм и лиризъм в негов си стил, а богаташката на поп-фолка Галена удари всички в земята със скъпарски клип, сниман в Монако, който влиза в рязък контраст с елементарния си текст и изтъркан ритъм. Устата пък опита да се върне в голямата игра, събирайки накуп конкурентките й Деси Слава, Преслава и Анелия плюс задължителния сладолед “Магнум” в парчето “Лейла Пала Туте”, каквото и да означава това…

Но колкото и да се старае, цялата тежка артилерия на поп-фолка отново не успява да постигне резултатите, които постигаше едно време. Причината е много проста – БГ-попът безсрамно й отмъкна всичко най-ценно – регетон-ритмите, циничните и леко просташки лафове в текстовете, кичозната стилистика на клиповете. Чалгата просто е излязла от мода и всякакви опити да се колаборира с хитовите музиканти на деня се провалят с гръм и трясък. Мария, която ще остане завинаги в историята като Отварачката, дори възложи на Криско всички елементи от новото си парче “Червеният картон”. В него, впрочем, няма никаква чалга, ако не броим напомпания до пръсване бюст на певицата. Но дори и усилията на бийтмейкър №1, на когото се подмазва и Деси Слава в актуалното си парче “Гледай да не бърскаш” (то пък копира Ед Шийрън отвсякъде), не помагат в конкуренцията с поп-старлетките. Ако същите песни се изпълняваха от някоя с име като Тита, Дара, Гери-Никол – колкото по-млада и налудничава като поведение, толкова по-добре – щяха да имат няколко милиона гледания повече. Хората вече не искат да се идентифицират с чалгата от миналото десетилетие.

Но иначе – да, това е трендът, който пуританите доловиха и на последните награди на БГ Радио. Поп-музиката, о ужас, все повече краде от чалгата. Това просто е цената, която трябваше да бъде платена, за да бъдат изкарани повечето тийнейджъри от чалгатеките. Ако това изобщо е възможно.

Дори и Павел и Венци Венц – младежите, дето уж олицетворяваха по-модерното и по-културно течение в хип-хопа, сякаш окончателно се предадоха и смело нагазиха в блатото на примитивните текстове, на които чалга-дивите могат само да завиждат. “Брутална мацка, цялата в мастило, най-доброто котенце от цялото котило. Ей, мац-пис-пис, котаракът със мустака чака те да му помъркаш, за да ти даде каймака”. Ето така се правят три милиона гледания само за месец. Няма какво да се срамувате, отпуснете се и бройте пачките с пари.

Pavel_Venci_Venc

Павел и Венци Венц възпяват “каймака на котарака със мустака”. Къде си, бате Милко?

Абонираният за лятната шампионска титла Криско пак жъне успехи, този път с “Базука”, само че вече и най-заклетите му фенове откриват досадна повторяемост и прекалено експлоатиране на едни и същи формули. Като че ли малко по-свежо звучи парчето на протежето му Тита “Късай”, записано с негово активно участие.

„Най- съм аз, най- си ти, най- са всички“ – рефренът на Гери-Никол от новото й парче с рапера 100 кила се оформи като най-повтаряния това лято. От четвърти опит нахъсаната тийнейджърка като че ли най-сетне напипа свой собствен стил – без разбира се, това да означава, че не копира смело и от регетона, и от чалгата. Уцелен е най-комерсиалният ритъм, уцелени са и репликите, които подлудяват клиентелата на всеки нощен клуб. Но на какво извън експлоатацията на изпитани формули се дължи този феномен и тази нейна привидно необяснима популярност, при това далеч не само в пределите на родината? И други пробват същите трикове като невръстната варненка, а нямат същия успех. Отговорът вероятно се крие в специфичната сценична харизма на Гери-Никол. На пръв поглед всичко у нея изглежда преднамерено и изкуствено, но когато я наблюдаваш по-дълго, разбираш, че тя просто си е такава – особена шматка с неподправени жестове и реакции, които въздействат на аудиторията. Така че явлението Гери-Никол, когото до миналото лято все още иронизирахме, ще продължава да се развива – с успех и на руския, румънския, а защо не и на западноевропейския пазар.

Месец преди нея “Ъпсурт”- вечните бунтари-интелектуалци на хип-хопа, извадиха “Този танц” – скандално парче и клип, с които по свой си начин иронизират цялата тукашна действителност. Преобладаващото мнение обаче е, че някак си не им се е получило – нито като текст, нито като музика. Както се казва – опитайте пак следващото лято.

Upsurt

Сарказмът на “Ъпсурт” в “Този танц” сякаш остана неразбран.

Не много далеч от чалгата – и като музика, и като текст и стил на видеото – е и смятаното за летен хит парче “Мафия” на “Скандау”: “Всяка вечер със теб е сякаш на наркотици, винаги има други, но с теб е – наркотици”. Страхотен комплимент и страхотна рима, нали? “Наркотици – наркотици”, да повторим, да не би някой да не е чул добре в първия стих.

За щастие, не всички парчета от този сезон са толкова откровена конкуренция на чалгата. “Бойкот” на Михаела Филева и ВенЗи е типичната песен от хит-трезора на Графа – със смислен и подчертано ваканционен текст, запомнящ се припев и бомбастичен саунд. Не по-малко стойностно е “Още” на Поли Генова, илюстрирано с един от най-добрите клипове на годината, но за съжаление не успява да се превърне в истински хит.

Значително по-голям успех има “Един срещу друг” на Михаела Маринова – един от най-мощните млади гласове на БГ-попа. Освен със запомнящия се текст и припев, парчето впечатлява и с умелия начин, по който експлоатира вокалния талант на певицата. Единственият му минус е, че основният му ритмичен мотив доста напомня на миналогодишния хит на Дара “Кво не чу”, както и на едно парче на Джъстин Бийбър.

Mihaela_Marinova

Михаела Маринова – силен глас и силен нов хит, макар и силно напомнящ за други парчета.

Накрая като за десерт да споменем и две парчета за по-улегнала и претенциозна аудитория, които хем не правят компромиси с естетиката, хем успяха да станат истински летни хитове. Първото е I Feel Alright на Явор Русинов и Димитър Павлов – веселяшко, лежерно и “мултикултурно”. Неслучайно се чуха доста гласове, че нещо подобно би ни представило чудесно на “Евровизия”. Второто е “По-полека” на Стефан Вълдобрев и “Обичайните заподозрени”. То дефакто е от миналото лято, но успя да се възроди и през този сезон. Без да властва в “Ютюб”, то узурпира музикалния фон в любимите на тукашните бохеми къмпинги. Продължава да е много популярна и баладата на бургаския рапър F.O. “Личната”, записана в дует с жена му под артистичното име “Семейство Митеви”.

I_Feel_Alright

С I Feel Alright Явор Русинов и Димитър Павлов показаха, че летните хитове могат и да не крадат от чалга-стилистиката.

Далеч от този успех е “Така ми е добре” на Дичо, Лео и Играта. Интересно как вече години наред един от най-талантливите наши певци, какъвто несъмнено е Дичката, така и не успява да намери музиката, която гласът и стилът му заслужават. Може би ако догодина се примири и поръча на Криско или на Графа да му напишат нещо, най-сетне ще влезе в класациите и в главите на всички.

Но все пак, на финала вместо обобщение нека споменем един оптимистичен за БГ-попа факт. Това лято в тукашния Топ 50 на стрийминг-услугата Spotify попаднаха към десетина родни парчета – сред тях и доста от изброените по-горе – докато миналото лято по същото време нямаше нито едно. Значи българинът все пак се отваря към собствената си попмузика. Но като слушаме голяма част от примерите – да се смеем ли, да плачем ли…

Bojena

Сред приятните, но слабопопулярни премиери на сезона е и това клубно парче на проекта Sunrise Blvd с красивата певица от Добрич и бивша участничка в X Factor Божена Василева.

 

 
Вашият коментар

Posted by на август 13, 2017 in музика, статия, pop, Uncategorized