RSS

Category Archives: статия

Сидни Маклафлин, новото чудо на атлетиката

2

Освен бърза, тийнейджърката винаги е и много стилна на пистата.

Американската лекоатлетка фокусира вниманието върху себе си още през 2016-а, когато се класира за участие на Олимпиадата в Рио на крехката възраст от 16 години. Това лято Сидни Маклафлин изуми всички с най-доброто бягане на 400 метра с препятствия за сезона (52.75 секунди) и даде сериозна заявка, че скоро ще подобри световния рекорд на рускинята Юлия Носова-Печонкина от 2003-а (52.34). Но най-голямо уважение чаровната тийнейджърка си спечели с решението да отложи преминаването си в редиците на професионалните лекоатлетки (а с това и печеленето на много повече пари), за да може да завърши образованието си. Според повечето специалисти в бяганията отдавна не се е появявала толкова перспективна атлетка, която на всичкото отгоре е вдъхновяващ пример и като всестранно развиваща се личност. Ще бъде истинско чудо, ако през 2020-а в Токио тя не вземе олимпийското злато. При това е възможно да го стори в повече от една дисциплина. Вижте още кадри с бързоногата красавица:

 

Nicki Minaj – Queen

NM_Queen

Във времена, когато черната музика става все по-елементарна – и като звучене, и като послания, родената в Тринидад американска рапърка извади силен нов албум, в който нито музиката, нито текстовете могат да бъдат подминати току-така. Макар и със силни поп-влияния, парчетата в Queen са от онези, които моментално сме готови да приемем като класика. Харесват се още от първите ритми и речитативи, но не омръзват, колкото и да ги слушаш. Основна заслуга за това, разбира се, е на самата Ники Минаж, чийто вокален стил е неподражаем и служи като вдъхновение на всяка прохождаща певица в този стил.

Сред гостуващите изпълнители, които й правят компания в някои от парчетата, са все гръмки имена – Еминем, Лабринт, Лил Уейн, Уикенд, Фючър, Фокси Браун… Разбира се, тук е и вече станалия суперхит дует с Ариана Гранде – Bed.

Без преувеличение – Queen e един от най-силните албуми на 2018-а – не само в рапа, а и въобще на музикалния пазар. Достатъчно е да чуете напосоки която и да е друга песен от него, за да поискате да си го запазите в плейлистата за дълги месеци напред.

Nicki_Minaj

Освен талантлива певица с неподражаем стил, 35-годишната Ники Минаж вече повече от десетилетие е призната и за модна икона.

 

 
 

Хитовете на лято 2018

Тото, Дара, Павел и Венци Венц, БНР… Плюс изненадващи поздравления за Гери-Никол и Мария Илиева

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ, georginedelchev.com

img_3391

„Чужди усмивки“ на Тото е най-запомнящият се хит от отиващото си лято на 2018-а.

Всяко лято се опитвам да правя нещо като рекапитулация на хитовете в българската поп-музика. Обзорите за предишните три сезона можете да си припомните ТУК, ТУК и ТУК.

Това лято Криско отново доминираше – за четвърта или пета поредна година, но сякаш на хората взеха да им омръзват еднообразният регетон-ритъм и сходните мелодии. Вярно е, че дуетът му със Слави Трифонов „Гледай как се прави“ навъртя рекордните 32 милиона гледания само в YouTube и се превърна в „гузно удоволствие“ за много хора. Слушаха го и си го тананикаха тайничко дори онези, които обичат да повтарят, че не харесват нито един от двамата изпълнители. Но дали защото излезе твърде рано – в началото на април, или защото клипът му е по-скоро тъп и скъп, отколкото оригинален и забележителен, но това парче просто няма как да бъде запомнено като хита на отиващото си лято.

За тази титла някак си на шега успя да се пребори Тото – може би изненадващо дори за самия себе си. „Чужди усмивки“ (над 14 милиона гледания) докосна сърцата на слушателите с искрения си текст, странна, но магнетична мелодия, обсебващ ритъм (браво и за двете на Светлин Къслев) и минималистичен, но стилен и адекватен на музиката клип от Стефан Маринов. Парчето бързо попадна в списъка на рапърските любовни откровения, чието начало преди три години поставиха Павел, Венци Венц и Мойсей с „Единствената“, а после беше допълнен от Криско с „#OET“, F.O. и Peeva с „Личната“ и накрая от 100 Кила с „Няма такава жена“ миналата есен. Когато нещо е избликнало някъде дълбоко от сърцето, хората няма как да не го оценяват и харесват. За съжаление, подобни опити все още са по-скоро изключение, отколкото тренд в българската музика.

В средата на юли Тото и Лъчо, тоест „СкандаУ“, пуснаха и парчето „Хайвера“. Макар и с дързък текст в типично техен стил и приятна латино-мелодия, то обаче не успя да се открои над останалите летни предложения, нито пък стана тяхна собствена класика, каквато е миналогодишното Replay, например.

„Хавана“ на Павел и Венци Венц се доближи доста повече до идеалното разпускащо парче за плажа. Макар и с откровено изкопиран основен мотив (виж примера по-долу), песента се откроява с хубавия си текст, перфектно изпълнение и от двамата и добре заснет в самата кубинска столица видеоклип.

Сериозно присъствие в класациите и в сърцата на меломаните (предимно на тийнейджърските такива) заема и протежето на Криско Тита с нейния „Фотошоп“. Парчето си стана хит, но не успя да засенчи успехите на „Антилопа“, а и твърде много експлоатира едни и същи мотиви и схеми, вече до болка познати от творчеството на нейния продуцент и ментор.

По-малко гледания и харесвания, но повече уважение си спечели бившата възпитаничка на Криско Гери-Никол. С „Над закона“ тя предпочете да не върви по добре утъпкани пътища – заложи на експериментален ритъм и мелодия и ги придружи с убийствен видеоклип, в който малцина се подразниха от директните заемки от Риана и Беонсе и оцениха цялостния му дизайн и стайлинг. С това парче младата певица загатна, че не робува на всяка цена на лесния успех. Даже и да не зарадва толкова хард-феновете си, Гери-Никол успя да разшири своята аудитория, прибавяйки към нея и по-претенциозни слушатели като мен (о, чудооо!).

Другият претендент за титлата „най-ефектен видеоклип“ на сезона е „Все на мен“ на Дара. Макар и да не стана чак такъв шлагер като тези на Тита и Гери-Никол, парчето впечатлява не само визуално, но и като текст и изпълнение. Ако ни бяха спестили Папи Ханс от финалните кадри, щеше да е още по-хубаво, но какво да се прави – няма пълно щастие…

В списъка на качествените поп-заглавия от лято 2018 не бива да се пропускат „Очи в очи“ на Михаела Маринова, „Ти губиш“ на Ева Пармакова с Павел и Венци Венц и още един дебют на млада певица от X Factor – „Да не спим“ на Йоана. Каквито и брожения в гилдията да има срещу „октопода“ Саня Армутлиева и нейната компания „Вирджиния рекърдс“, неоспорим факт е, че там очевидно се работи професионално, последователно и с високи критерии, които не са масово явление у нас.

Една от най-добрите (и международно признати) български певици – Поли Генова – опита също да се включи в списъка на летните шлагери с Perfect Love – добър баланс между мелодия, ритъм и визия, който би стоял чудесно на сцената на „Евровизия“ и на всеки друг поп-фестивал. Песента обаче, кой знае защо, не успя да се превърне в шлагер.

В края на юни изненадващо силно парче пусна Мария Илиева. „Не си готов“ е нещо като продължение на нейното „Всичко“ и е записано заедно с набиращите популярност млади рапъри V:RGO и TRF. Не вярвах, че един ден ще го мисля, но е факт – Илиева успя да произведе хит без помощта на Криско!

Като стана въпрос за млади рапъри и летни парчета, няма как да не отдадем заслуженото на русенската „Банда на ръба“ (BNR), които трупат все повече точки и фенове с остроумната си симбиоза от трап и чалга-пародия и са вече са всепризнати ъндърграунд-любимци. Парчето BG реалност , екранизирано с култов и също толкова пародиен видеоклип, излезе към края на юни и дълго време беше сред най-слушаните не само в YouTube, а и в персоналните плейлисти на много хора.
За щастие, чалгата вече присъства в бг-попмузиката повече като пародия, отколкото като отчетлив комерсиален тренд. Да, Криско счупи рекордите с дуета си със Слави, регетончетата, налагани най-вече от него и протежетата му, продължават да са най-слушаните парчета, но като цяло родният поп сякаш успява да намери собственото си лице. Поне така ми се струва на мен в края на лято 2018.

 

 

Какао на Слънчев бряг

Добре, хайде да се потопим в този Содом и Гомор на българския туризъм. Толкова ли е грозно, шумно и отблъскващо всичко на „Слънчака“? И защо всяко лято милиони упорито го избират за почивката си?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ сп. BIOGRAPH #83, август 2018

38438007_2008753532480349_7087735064003346432_o

Cacao_beach

Поглед към Cacao beach, южната част на Слънчев бряг и Несебър привечер.

Споменът от километричните задръствания между Поморие и Ахелой се е загнездил толкова трайно в съзнанието, че чак ти се отщява да тръгнеш към Слънчев бряг в разгара на сезона. Това лято обаче ситуацията край селото, където преди 1101 години цар Симеон разбива византийската армия, е коренно променена. Обходният маршрут, реализиран само за броени месеци, те отвежда неусетно до разклона за Равда и най-посещавания супермаркет LIDL на територията на България, а оттам до входа за Несебър и курорта остават броени минути, дори секунди. Е, значи все пак можело? Защо трябваше толкова години да се чака този обход, и колко време още ще мине, докато се построи заветната магистрала „Черно море“ между Бургас и Варна? Но хайде да не си разваляме настроението с такива въпроси, докато навлизаме в най-големия, оплюван и митологизиран курорт у нас и на Балканите.

Наистина ли това е Содомът и Гоморът на Черноморието? Що за хора предпочитат всяко лято да почиват в един от тукашните 200 хотела и жилищни комплекси с обща леглова база от над 300 000 места? Основателно ли се притесняват родителите, които пускат синовете и дъщерите си да ходят на ваканции там или поне за някой-друг уикенд, като например този за Джулай морнинг това лято?

Акциите против шума от дискотеките, предвождани от вицепремиера Валери Симеонов, допълнително вкараха Слънчака в устите на хората и създадоха усещането за сблъсък между два свята. Единият е този на парти-туристите – младежите, които предпочитат основно дискотеките в южната част с легендарния плаж „Какао бийч“. Другият е този на семейните и по-улегнали курортисти, които, както бързо ще се убедим, съставят 90 на сто от почиващите в този почти футуристичен морски мегаполис.

По думите на самия вицепремиер, всяка година нашите хотели в Слънчев бряг изплащат около 12 милиона лева компенсации на недоволни туристи, които не са могли да си почиват заради незаконно вдиган шум наоколо. Същевременно, пак според негови данни, в държавната хазна влизат едва 8 милиона лева от всички концесии на тукашните плажове. Тоест, като цяло българската икономика е на загуба от факта, че няколко дискотеки прекаляват с децибелите нощем – и на „Какао“, и в центъра на курорта.

Дали в акциите му не се съдържа предимно лъскане на политическия имидж или наистина са проява на загриженост за родната икономика и туризъм? И за двете предположения ще се намерят достатъчно аргументи. Фактите от това лято са, че шумът от дискотеките на „Какао“ нощем, е значително по-малък. Това се дължи най-вече на изолацията от дебели найлонови прегради, с които нощем клубовете опасват пространството около купонджиите. Самият звук от тонколоните също е по-тих от преди. Всичко това предизвиква мърморене у доста парти-туристи, които са свикнали да се клатят по цяла нощ в ритъма на силна музика със светнали, Бог знае от какво, очи. Но като цяло недоволство в курорта – в хотелите наоколо и сред почиващите в тях – не се усеща, по-скоро обратното. Със сигурност обаче негодуват собствениците на дискотеките – техният оборот това лято е значително по-малък от предишни сезони, когато партитата необезпокоявано огласяха целия плаж и отсрещния Несебър до изгрев слънце.

„Да, преди се чуваше доста силно в малките часове на нощта. Вятърът носи звука над морето право към къщите и хотелите“, казва Марина Петканска от Карлово, която почти всеки уикенд наема квартира в Несебър с мъжа си и малката им дъщеря, а през деня са на плаж на „Какао“. „Иначе заведенията тук много ни харесват. Не бихме се радвали, ако ги затворят, защото наистина са не европейско и световно ниво. От шума обаче потърпевшите са много повече, отколкото са тези, които се наслаждават на силната музика“.

Ако човек се огледа наоколо, бързо разбира, че наистина е така, и това касае не само почиващите в Несебър южно от този плаж. В най-близките хотели „Делфин“, „Сирена“, „Амфибия“ и „Нобел“ не повече от една трета от гостите са дошли заради нощните забавления на „Какао“. Останалите са предимно семейства с малки деца или възрастни двойки от Европа. А в предишни лета там беше почти невъзможно да се спи, когато имаше някакво по-голямо парти с гостуващ диджей.

И бегъл поглед към лежащите по плажа е достатъчен, за да се убеди човек, че Слънчев бряг е преди всичко семеен курорт. Дори в епицентъра на парти-туризма, какъвто е зоната „Какао бийч“, поне 80 на сто от събиращите слънчев загар са майки и бащи с деца или просто улегнали хора на средна или в третата възраст. По останалите плажове този процент дори е още по-висок. За всички тези хора възможността да се забавляват на фона на силна музика е последното, заради което са пристигнали. Привличат ги най-вече плажът, морето (с всяка следваща година водата в него е все по-чиста – значи и това можело, когато има желание!), хубавите хотели и изгодните оферти за нощувка в тях – често пъти с прословутия убиец на тънки талии, наречен „ол инклузив“.

Sunny beach_02

И през деня, и нощем заведенията на „Какао“ са едно наистина европейско място – с добре оформени зони за релакс, светещи от чистота тоалетни, качествено меню и перфектно обслужване. Барманите и сервитьорите са в красиви и модерни униформи и не изглеждат експлоатирани за жълти стотинки от алчни работодатели. Звучи приятна музика, срещу която никой не се бунтува. Близките два ресторанта сервират отлична храна на повече от достъпна, особено за европейските стандарти, цена. Непрекъснато прииждат нови и нови групи току-що кацнали туристи – от Франция, Италия, Испания или другаде. Веднага вадят телефоните си и започват да снимат клипове, за да показват на познати на какво хубаво място са попаднали. Когато гледаш възторга в техните очи е много трудно да даваш слух на мърморенето срещу Слънчев бряг, което долита от вечните български хейтъри или яростни пропагандатори на летуването в Гърция и никъде другаде. Тук просто е хубаво и всеки, който го отрича, явно има някаква много сериозна субективна причина за това.

Клубовете на „Какао бийч“ са четири. The One, или „Единият“, както иронично го нарича Валери Симеонов, е чалга-дискотека, която преди работеше и като дневен плаж, но сега се е съсредоточила само върху нощния живот. „Ла Кубанита“ (бившият „Брилянтин“), е място от по-нисък клас за не толкова претенциозна клиентела, и може би заради това почти винаги е пълно с хора. Тук дори и през деня има танцьорки, които развличат посетителите, кършейки целулитни бедра, а гръмогласна диджейка повдига настроението с подвиквания като на сватба.

Меката на електронната музика – клуб „Какао“ – изглежда елитно, но без излишна показност в интериора. На красивите му дюшеци можеш да се опънеш безплатно, срещу изискването за минимална консумация. Коктейлите и платата с плодове са чудесни, звуковият фон – също. Не се сетих да попитам сервитьорката предлагат ли какао с мляко, поне колкото да оправдаят името си – просто на това място ти се пие единствено „Мохито“, „Кампари тоник“, „Аперол шприц“ или домашна лимонада с мента. Ако огладнееш, можеш да не ходиш до ресторанта, а да си вземеш едно легендарно за този плаж ядене – голям печен картоф с плънка по избор.

Четвъртият клуб – „Бедрум бийч“ – е най-гъзарското място – в изцяло бял дизайн, с красиви легла и относително чист басейн в средата на огромното заградено пространство. Усещането е сякаш си в аквариум с шарени рибки – клиентите, пиещи шампанско, не спират да се оглеждат едни други, показността е приоритет номер едно, а минувачите отвън зяпат случващото се вътре и цъкат с език. Ако не си правиш селфита и не увековечаваш присъствието си, възниква основателният въпрос защо изобщо си дошъл. Тук всяка девойка е кифла, почти задължително със силиконов бюст, а всеки мъж – нацепена батка с татуси или wannabe-плейбой, независимо дали е от София или от провинцията. Има и доста чужденци, които в своите държави никога не биха могли да си позволят подобен плажен клуб – там просто цените са неколкократно по-високи. Като цяло атмосферата е почти карикатурна, но и никой не задължава никого да припарва до „Спалнята“ (пак по Валери Симеонов).

Ако си дошъл само за няколко дни, можеш спокойно да не напускаш „Какао бийч“ и хотелите в южната зона на курорта. Но какво е летуването на Слънчака без разходка по централната му алея около „Кубан“, с вечно претъпкания бар Corner, в чието мохито почти не се съдържа ром, а само мента и спрайт, с пияните и надрусани англичани и англичанки по тротоарите? Лунапаркът до самия плаж е един от най-големите на Балканите – далеч от мащабите на Дисниленд, но все пак с доста впечатляващи атракции за търсачите на адреналинови усещания. Сергиите по алеята предлагат какво ли не. Преобладават евтините турски реплики на спортни дрехи и маратонки, което подсказва и какъв тип курортисти идват у нас. Подобни стоки могат да заинтригуват само прослойките с доста по-нисък стандарт на живот от средноевропейския. Те никога не са носили оригинален „Найки“ или „Адидас“ и няма и да носят.

Sunny beach_03Sunny beach_04

В основната си маса туристите в Слънчев бряг са близки до средната класа източноевропейци или сравнително бедни западноевропейски провинциалисти. В петзвездните хотели отсядат и по-богати чужденци, за които вавилонското стълпотворение представлява любопитна екзотика, каквато не могат да открият къде да е. При всички случаи едноседмично летуване тук им осигурява емоции и преживявания, каквито в страна с по-висок стандарт могат да си позволят максимум за ден-два. Хотелите са все още нови, алкохолът е на безценица, храната в повечето случаи е с компромисно качество, но пък на нелепи за тях цени. Причината, разбира се, е в нископлатения персонал, за който се плащат минимални осигуровки и това като цяло сваля стойността на всеки краен продукт и услуга.

За уикендите пристигат и българи от Северното Черноморие, решили да заменят аристократичната и далеч по-уредена Варна и курортите около нея за лепкаво-греховната атмосфера на „Какао бийч“ или близкия Свети Влас.

Шумът по централните алеи е невъобразим и ако си отседнал в някой от хотелите около тях, просто забрави да заспиш преди полунощ. Дискотеките тук, като например Bounce, обаче значително са намалили децибелите. Градският транспорт се осигурява от автобуси по централната пътна артерия и влакчета, които се движат по алеите – и двете само до полунощ, за да може след това да има хляб за стотиците таксита. Влакчето уж се води екологично, но дизеловият му локомотив отделя толкова вредни газове, че буквално можеш да се отровиш, ако се возиш зад него.

Животът в центъра не спира цяла нощ. Ако на човек му харесва енергията от развеселените тълпи, би могъл да се чувства като в Рая. Пълно е с денонощни магазини, които продават евтин алкохол. Има и доста казина и стриптийз-барове. Повечето хора изглеждат безгрижни и наистина щастливи, че са тук. Е, тук-таме можеш да дочуеш и някоя недоволна рускиня, която се кара по телефона я с мъжа си, я с рецепцията на хотела, че нещо в летуването й не е както трябва.

Дали след всичко, което са видели и усетили на Слънчака, тези хора биха се завърнали отново? Ако питате някой български мърморко, сигурно ще ви отговори с твърдо не. Но отговорът е да, хиляди пъти да. Повечето от курортистите не можеш и с топ да ги изкараш от България, и неслучайно миналото лято ни посетиха рекордните 12 милиона души.

Да се каже, че Слънчев бряг е гордост за нашия туризъм, би било пресилено и дори безотговорно. Но също толкова безумно е и да се твърди, че имаме някаква причина да се срамуваме от него. Презастрояването, светлините, тълпите от различни като възраст и прослойки курортисти и денонощно пулсиращият му ритъм отдавна са го превърнали в атракция, с каквато далеч не всяка държава може да се похвали. Да, всичко тук би могло да е и много по-добре. Но кое ли от останалите неща у нас е на по-високо ниво, че да очакваме Слънчака да е някакво изключение?

На тръгване към София обходът около Ахелой отново те изстрелва без никакво забавяне към Бургас и магистрала „Тракия“. Вярно е, че асфалтът не се яде, но понякога определено помага.

 

BG-мачо или чужденец?

(Из поредицата статии „Терзанията на модерната жена“ в списание BIOGRAPH)

ЛАУРА НЕК*, декември 2017

Laura

*Лаура Нек е артистичният псевдоним на млада българка, която умело съчетава майчинството, работата в чуждестранен клон на мултинационална компания и изявите като тату-модел. Начетена, модерно мислеща, но и стъпила здраво на земята, за нас тя е подходящ пример за съвременна жена, която има какво да каже на нашите читатели по доста теми, в които ние от Biograph не сме компетентни. Затова я поканихме да напише серия материали, чиито автобиографични елементи се преплитат с нейната лична философия, формирана на базата на богат и понякога напълно нетрадиционен житейски опит.

 

Имаше една песен преди време със заглавие The Bad Touch (и доста забавен видео клип), в която се пееше: „You and me baby ain’t nothin’ but mammals. So let’s do it like they do on the Discovery Channel…“ Често съм си я припявала и съм се сещала за нея, когато съм общувала с българските мъже. Понякога не са нищо повече от животни, с които се съвокупляваме досущ като в научно-популярните тв канали. Извън страната ни асоциирам мъжката половина със съвсем друг тип музика. Но какви са плюсовете и минусите да се обвържеш със сънародник или съответно с чужденец?

Като извадим от уравнението прогресивно нарастващия брой на мъжете с нетрадиционна сексуалност, за съвременните български жени изборът на подходяща половинка става все по-ограничен. Имаше едно клише преди време, че добрите мъже са или гейове, или женени. Аз бих добавила – или такива с рязко видими и липсващи първи 7 години. Последният тип малко се различава от една друга проказа, тегнеща главоломно сред силния пол в България – мамините синчета.

За гейовете няма какво да говорим тук, освен да им пожелаем повечко късмет, защото и на тях не им е лесно в избора сред себеподобни, особено когато са от същата народност. За женените български мъже обаче можем да споменем някои важни неща.

Като начало не съветвам нито една млада дама да се заблуждава и да си вярва, че халката на пръста автоматично значи читав мъж. Може да значи и просто мъж под чехъл, не се знае. Но по-важното е друго. Отношенията, в които жената доброволно приема ролята на Втората, водят почти винаги до два финални резултата – оставаш си втората, ама уж си по-обичаната и по-специалната (чудесна самозаблуда, която може да трае няколко години), или успяваш да му завъртиш достатъчно акъла, за да зареже семейните ценности и да не си вече само любовница, а съпруга. Според моите наблюдения, първата опция е по-вероятният развой на събитията – не за друго, а защото българският мъж често е страхливец, който не смее да рискува и предпочита хем да му е сготвено вкъщи, хем друга жена да му събува гащите. Толкова за женените мъже.

Колкото до ергените, българският такъв има един често срещан недостатък – онези липсващи първи 7 години, в които той е пропуснал да научи жизненоважни неща спрямо куп социални порядки, включващи и отношението към жените. Такъв мъж не просто няма да се сеща да ти задържи вратата на асансьора или да ти дръпне стола на масата. Той няма да те пита студено ли ти е, топло ли ти е, имаш ли нужда от нещо, нито ще ти подарява цветя без повод. Неее, той ще очаква, че ти сама ще се сещаш за тези работи и изобщо няма да имаш нужда от него да прави допълнителни усилия. Такива мъже често подкрепят феминизма единствено поради изгодата за себе си от него. Елементарното възпитание и уважение към жената са му толкова непонятни и чужди неща, колкото например значението на резус-фактора при бременност.

Стигаме и до мамините синчета, които сякаш са около 50% от рожбите на българските майки, родили в епохата на соца. Безумно разглезени и свикнали да получават всичко на мига – без значение дали става въпрос за чаша вода, палачинки за закуска или някое момиче. С такъв мъж ще станете майка още преди да сте родили дете. Постоянното обгрижване и нужда на внимание ще ангажират голяма част от връзката ви, но какво ще получавате в замяна – не е ясно. Подобен тип връзка е твърде рискован, защото реално никога няма да имате пълен контрол над отношенията – майка му твърде често ще бъде задкулисния кукловод, дори синът й упорито да отрича това.

Сещам се и за още няколко примера за крайно неподходящи български мъже, с които да се обвързвате и да ходите по срещи. Ще започна с простаците – в буквален и преносен смисъл. Веднага давам и нагледен пример. Пътувам към работа в София с отворен прозорец и похапвайки банан в забързаното си ежедневие, докато същвременно сменям скоростите на колата. На светофара от съседната кола мъж се провиква към мен: „Гледай да не го лапнеш целия!“. За щастие, моите първи 7 години не липсват и мама и тате са ме научили да не говоря с пълна уста, иначе най-вероятно нямаше да му остана длъжна…

И като заговорих за шофиране, се сещам за другия тип български мъж, от който всяка жена трябва да бяга с 300 – онзи комплексар на пътя, който може да кара и голф тройка, но да има самочувствието на безсмъртен. Вече споменаваха няколко такива по новините – онези, които излизат и се бият, ако ги засечеш или просто – какъв ужас – не им направиш път. Може и да има нещо вярно за избора на кола и размера на пениса при мъжете, но аз категорично смятам, че държанието зад волана говори много повече за теб от това дали караш бентли или голф.

А как стоят нещата, ако имаш среща с някой чужденец? Вероятността да получиш цветя или вечеря на свещи се увеличава главоломно, наред с това да ти се задържи вратата на ресторанта и стола на масата, т.е. всичко както си му е редът. Ако сте имали и съществена обмяна на виртуални изречения преди тази среща, имаш голям шанс да получиш подарък, чийто жест ще те остави безмълвна, защото е нещо, което показва, че той внимателно е чел или слушал какво сте си говорили/писали.

Отношението към теб през голяма част от времето ви заедно ще бъде в пълния смисъл на глагола “ухажвам” – такова, каквото трябва да бъде. Ще те гледа в очите, ще игнорира телефона си винаги, когато сте заедно, и ще те остави без съмнение, че за него си единствена в стаята, града и цялата Вселена.

Ако за голяма част от българските мъже, които се изживяват като играчи и позьори, жената е по-скоро трофей, или средство за задоволяване на физически/емоционален нагон, то за чужденеца жената често е богиня, с която трябва да внимаваш как се държиш и да съумяваш да запазиш благоволението й, за да може после да се радваш на благата, които неминуемо ще дойдат. На чужденеца рядко ще му липсват първите 7 години, защото възпитанието е основна част от семейните му отношения. Затова и те рядко се развеждат, особено ако са католици. За тях разводът е табу, на такъв мъж няма как да станеш любовница, дори да му текат лигите по теб – той просто не би се осмелил да прекрачи границата. Едва ли би бил и мамино синче, тъй като в повечето други страни децата винаги са поне две, т.е. рискът да е себично, егоистично келешче е сравнително по-малък.

Друга хубава черта на чужденците е техният кръгозор, какъвто може да притежава само някой, израснал далеч от клета майка България, изгорелия “Син Сити” и многобройните ни молове, пълни с чалгарки, търсещи спонсор. Дъното, което е достигнал манталитетът на средностатическия български мъж, сравнен с този на един средностатически италианец или французин, е по-дълбоко и от Марианската падина. Ако за чужденеца да те заведе на опера е нещо съвсем нормално, то за нашенския мачо това е нещо, което просто никога не би му хрумнало. Въображението му стига до там да те заведе на “Какао бийч” или Банско за един уикенд и ще те черпи с марково уиски, дори след това да гладува цяла седмица.

Но пък един чужденец никога не би те разбрал защо милееш да си отидеш на българското черноморие вместо в Аликанте, нито ще има представа как да се държи с теб след като сте гледали „На ръба“ на Сашо Морфов в Народния, а ти избухнеш в плач. За него българската роза ще си бъде само ароматно цвете, а не символ на всичко хубаво и родно. И ако заживееш с него някой ден в чужбина, той винаги ще има самочувствието, че ти е осигурил по-добро бъдеще, сякаш щастието се измерва с географската ширина.

На чужденеца ще си му останат чужди приказките ти за игри зад блока на фунийки, за изгорени дневници в училище и тайно пушене на цигари просто защото неговото детство ще е било съвсем различно. Колкото и да си споделяте за миналото, за него ракията на баща ти няма да носи аромата на прасковеното ви дърво на село, под което си се целунала за първи път с момче, нито пък ароматът на липите ще го кара да притваря блажено очи. Той едва ли ще има поне един спомен за разказване от Витоша, или пък ще знае как да те напсува обратно на родния ти език, когато се скарате за нещо.

Единствено българският мъж ще знае как да ти смени спуканата гума или на кой приятел да се обади в 2 през нощта, ако закъсате с колата. Той може и да не те заведе в най-баровския ресторант, но пък ще те качи на Копитото, което е далеч по-запомнящо се. Само с него ще можеш да ядеш шкембе чорба на сутринта след Нова година, без да се притесняваш от дъха си, когато се целувате. Ако стане бой, той със сигурност ще скочи да изяде две-три крошета, само и само да те защити, докато чужденецът сигурно ще се опита да разреши спора с приказки, по цивилизования начин, в което няма лошо, но и нищо мачовско.

Истината е, че българските жени сме силни, борбени, много самостоятелни и често трудни за общуване. Имаме големи претенции за човека до нас, бил той наш сънародник или не. Критериите ни понякога стигат до безумни височини и често забравяме, че докато с чужденеца никога няма да можем да си отпуснем душичката до край, то с наш сънародник това никак няма да ни е проблем, защото българският мъж винаги ще знае как да се справи с нас, дори когато сме много, много лоши момичета…

И все пак не виждам нищо лошо в смесените бракове и се възхищавам на двойки, за които родината е останала на заден план. Но замисляли ли сте се защо все съпругът е чужденеца във връзката? Аз познавам повече българки, омъжени за чужденци, отколкото българи, надянали халката на някоя чужда мома. Сигурно си има причина за това и тя се корени там някъде – в отношението, възпитанието, манталитета.

Факт е, че в България все още има свестни, интелигентни и свободни мъже, но защо повечето жени забравят, че те също си имат своите високи изисквания и очаквания от жената до тях? Няма как да слушаш само Анелия и Галена, да не знаеш кой е Жак Превер или Теди Москов, но да имаш претенциите да си хванеш някой от читавите мъже, колкото и малко такива да са останали.

Мъжете с умствен капацитет не растат по дърветата, нито са баракуди – няма как да налапат стръвта веднага. Те също си имат нужда от своето ухажване и внимание.

Така че преди да се насочите към някой истински мъж, бил той българин или чужденец, се замислете не само за неговия потенциал, но и за своя собствен. Многопластовата индивидуалност би ви била само в плюс. Останалото си остава джакпота на живота – или го печелиш, или се връщаш отново и отново там, на ротативките.

 

Хю Хефнър, който живя в Рая

Той не просто създаде една от най-разпознаваемите марки в света – наложи цяла нова философия, ценностна система и начин на живот. Мъжът, на когото целият силен пол завиждаше, беше възхваляван и уважаван от мнозина, но и нескрито презиран от феминистките и консерваторите. В последните години от живота си Хеф беше безпомощен свидетел на залеза на своята империя. Остави сравнително скромно наследство, но ще го помнят завинаги като въплъщение на мечтите на милиони мъже. Или посто като “най-късметлийския котарак на планетата”

(ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ, из очерка за Хефнър в ноемврийския брой #74 на списание Biograph)

Hef_spread

За колко хора можем да се шегуваме след смъртта им как изобщо не е сигурно, че вече са се пренесли “на едно по-добро място”? Хю Хефнър, който почина на 91-годишна възраст в легендарното си имение край Лос Анжелис в края на септември, беше именно един от тях. Отиде си спокойно и без излишни страдания, “от естествена смърт”, както гласеше официалното съобщение, и заобиколен от най-близките си хора.

Тялото му беше погребано няколко дни по-късно точно до гроба на Мерилин Монро – холивудската икона, в чието митологизиране пръст имаше и самият той и която красеше първата корица на списанието му. Хеф си беше откупил и запазил това място още преди четвърт век. Както се говори – срещу сумата от 96 000 долара. Това накара телевизионният зевзек Джей Лено тогава да се майтапи в ефир, че срещу такава сума би трябвало да получи правото да е не до нея, а направо върху нея. Но Хеф беше напълно сериозен и емоционален: “Да бъдеш във вечността до Мерилин е твърде хубаво, за да се откажа от такава възможност”.

Да, на него всичко в живота му се получаваше твърде лесно. Той живя и прави любов с най-привлекателните жени на своето време – при това не с няколко, а с десетки, стотици, а накрая го положиха до най-митичната от тях. Приемаше съвсем насериозно неща, за които много други предпочитаха или само да се шегуват, или да говорят шепнешком. Повдигна на всеослушание теми и въпроси, които дотогава бяха смятани за табу в Америка и в целия свят. Успя да се превърне в знаме на либерализма, демокрацията, сексуалното, но и всякакво друго разкрепостяване и на мъжете и на жените. Даде трибуна на някои от най-прогресивните автори на своето време и възможност за тях да достигнат до аудитория, за която иначе биха могли само да мечтаят.

Но освен идол и обект за завист за милиони, Хю Хефнър беше и противоречива фигура, която много хора отказваха да приемат с положителен знак и не пропускаха шанс да го заклеймяват. За Памела Андерсън той беше “най-важният човек” в живота й. Борецът за човешки права и бивш кандидат-президент – преподобния Джеси Джексън, не пропусна да изтъкне приноса му за каузата на афро-американците в Щатите и в подкрепа на много други прогресивни идеи.

За други хора обаче той не беше нищо повече от един незаслужено митологизиран стар перверзник, който не просто експлоатираше жените, но и използваше прикритието на поборник за сексуална революция като начин да практикува възможно най-патриархални и назадничави схващания и порядки. Някои го смятаха най-вече за сводник на хайлайфа – но не в онзи тарикатски смисъл, който влагат раперите в своите парчета, а по един прикрит, подмолен и лицемерен начин.

Най-консервативните публицисти на Америка го наричаха “порнограф и шовинист, който натрупа милиони за сметка на консумеризма, експлоатацията на нежния пол и вечната потребност от маструбация и остаря като гротескна карикатура с вечната си капитанска шапка в мрачното си имение”.

На Хеф не му пукаше особено от тези определения. Още преди половин век той беше разбрал кой е начинът да се хареса на масовия американец – като хитро му продава онова, от което той се нуждае в самотните нощи, но опаковано в достатъчно стил, елегантност и качествена журналистика.

Няма друг издател на списания в света, а и медиен магнат въобще, който в продължение на над 6 десетилетия неизменно да се е олицетворявал с една и съща марка, и то толкова прочута. Хефнър беше не просто маниакалният главен редактор на “Плейбой”, през чиито ръце и очи минаваше всяка снимка и всеки текст – той беше ходещото въплъщение на лайфстайла, който “мъжката библия” и логото със заека с папийонката пропагандираха. Щедър на пари и комплименти, винаги готов да забавлява приятелките и гостите си, с приятелска усмивка, в чиито ъгълчета едва се долавяше диаболичност – той съчетаваше у себе си имиджа на господар и слуга, на хищник и благодетел.

През годините не един и двама опитаха да копират неговия модел, но с краткотраен или почти никакъв успех. Боб Гучоне с Penthouse, Лари Флинт с Hustler, англичаните с техните младежки седмични списания Zoo и Nuts… Никой не можа да създаде империя, която да просъществува десетилетия, да носи милиони и най-вече – да се свързва с цяла житейска философия. Хефнър като че ли най-добре беше усетил лицемерието на американското общество и на Западния свят като цяло – той нито за момент не се съгласи ролята на списанието му да бъде сведена само и единствено до показването на разсъблечени жени. Настояваше около снимките им винаги да има качествено написани текстове, задълбочени интервюта и прогресивна идеология – все неща, поради които един мъж може да каже: “Аз не го купувам само заради картинките”. И с гордост да го остави върху масичката си за кафе, вместо да го крие под дюшека си. Така находчивият Хеф хем се бореше с двуличието, хем безжалостно се възползваше от него.

Но как се стигна дотам, как успяха така добре да му се получат нещата?

Роден на 9 април 1926-а в Чикаго, в разгара на Голямата депресия, Хю Марстън Хефнър израства в семейство на счетоводител и учителка. Баща му е от английско-немски произход, а майка му има шведско потекло. Хю е по-големият от двамата им сина. Кийт, роден 3 години след него, почина през 2016-а на 87.

Родителите им са консервативни последователи на Методистката църква. Майка му до такава степен била вярваща, че искала един ден той да стане църковен мисионер.

След като завършва гимназия в Чикаго, Хефнър отбива военната си служба, като от 1944-а до 1946-а е репортер в армейски всекидневник. След това завършва Университета на щата Илинойс с бакалавърска степен по психология и допълнителен факултет по творческо писане и изкуство. Успява да се дипломира за две години и половина още през 1949-а. После взима един семестър по социология в друг университет, но решава да прекъсне.

Скоро започва работа в мъжкото списание Esquire, което излиза в Чикаго от 1933 година. Съдържанието му са предимно мъжка мода и лайфстайл, проза и публицистика от популярни автори, както и pin-up илюстрации на красиви жени от художници като Джордж Пети и Алберто Варгас. В Esquire Хефнър е копирайтър – работата му е да създава кратки рекламни и промоционни текстове.

През януари 1952-а той обаче решава да напусне, след като редакцията отказва да му увеличи седмичната заплата с поисканите 5 долара седмично (около $100 днешни пари). Списанието се премества в Ню Йорк, но той отказва да го последва и остава в Чикаго. Това е и най-решителният момент в живота и кариерата на 26-годишния журналист.

По онова време на литературния пазар една книга e станала истинска сензация – “Сексуалното поведение на мъжа” (1948). Това е първа част от двутомната поредица “Докладите Кинси” на Алфред Кинси и Уолдер Померой – биолози, етнолози и изследователи на човешкото поведение. През 1953-а предстои да излезе и “Сексуалното поведение на жената”. Тези книги смайват широката аудитория и шокират консервативното дотогавашно общество. Поставяйки на дневен ред куп важни теми, смятани дотогава за табу, те сериозно разклащат традиционните вярвания относно сексуалността и отклоненията в нея, както и за въздържанието като етическа норма. В “Сексуалното поведение на мъжа” Кинси и екипът му използват определението „отдушник“ за конкретните начини за постигане на оргазъм. Те са описани в общо девет глави – от частта, посветена на мастурбацията, през тази, посветена на секса с проститутки, до най-обширната, засягаща хомосексуалните желания и контакти.

Според изследването на Кинси, 92% от мъжете мастурбират. Същото са докладвали и 62% от жените. 45% от мастурбиращите жени са заявили, че могат да достигнат до оргазъм в рамките на 3 минути. Приблизително 50% от всички женени мъже са имали и извънбрачни полови контакти през даден момент от брака си. При жените до 40-годишна възраст процентът е 26, сочат още изчисленията на учените.

Хефнър е добре запознат с “Докладите Кинси” и си дава сметка, че предстои истинска сексуална революция в Америка. По-късно неговите апологети ще са склонни да вярват, че той е един от нейните истински вдъхновители, докато други смятат, че просто е успял “да яхне навреме вълната”, която ще достигне своя апогей с появата на орално приеманите противозачатъчни хапчета в началото на 60-те.

Но каквато и да е истината по въпроса за сексуалната революция, едно е сигурно – през 1953 година младият журналист е осъзнал, че се е отворила сериозна пазарна ниша за ново мъжко списание с по-дързък подход към еротиката. За целта обаче на Хефнър му трябва стартов капитал, а той няма никакви пари. Налага му се да ипотекира каквото притежава, за да получи банков заем от 600 долара (около 12 000 сегашни пари – б.а.). Други 8000 събира, успявайки да убеди 45 различни инвеститори, сред които и собствената му майка. Тя влязла в начинанието със спестявания от $1000. “И то не защото вярваше в перспективата на самия проект – просто вярваше в сина си”, както ще припомни Хеф в едно интервю години по-късно.

И така, парите били събрани, а съдържанието на списанието – такова, каквото го замислил той – почти готово. Първоначално смятал да го нарече Stag Party (“ергенско парти”), вдъхновен от някаква книжка с комикси, която му попаднала. Оказало се обаче, че списание с подобно име – Stag magazine – държи лиценза върху ключовата думичка в проекто-названието. Пратили му нотариално заверено писмо с предупреждение да не го използва в никакъв случай. Междувременно един от двамата сътрудници на Хефнър (другият била жена му Милдред – б.а.) – журналистът Елдон Селърс, предложил името Playboy и в последния момент решили да сложат именно него на корицата. Звездата върху нея пък е актрисата Мерилин Монро – и то не с кадър от някаква специална фотосесия, а със закачлива, дори не разголена, снимка от нейния календар за 1949 година. Вътрешните страници съдържат и голи фотоси на актрисата със същия първоизточник.

В уводната редакторска статия Хефнър обобщава визията си за новото издание като “забъркване на един-два коктейла и ордьовъра, с които да поканиш на гости млада дама, да й пуснеш хубава музика на грамофона и да си поговорите кротко за неща като Пикасо, Ницше, джаза и секса”.

Останалото, както се казва, е история. Този вече легендарен първи брой на списанието успява да продаде сензационните 50 000 копия, всеки с корична цена от 50 цента.

Успехът изненадва дори самия Хефнър.

“Изведнъж си дадох сметка, че не просто съм на прав път, а че наистина съм уцелил някакъв контрапункт, алтернатива на цялата скука и консерватизъм в обществото от ерата “Айзенхауер”. Оказа се, че има и съвсем друг начин човек да изживее живота си и американците копнеят за него. Затова и така радушно приеха новото списание”, разсъждава издателят.

И наистина – читателите започват да гледат и на сексуалността, и на целия си личен живот по коренно различен, много по-разкрепостен начин. Затова не е учудващо, че списанието посреща петата си годишнина през 1958-а с месечен тираж от 900 000 копия, всяко от които достига поне до още няколко чифта очи.

Вън от съмнение е, че Хефнър изиграва ключова роля в сексуалното пробуждане на нацията си. Друг е въпросът, че времената са били такива, че ако не той, сигурно някой друг рано или късно би сторил същото.

Но той има още една важна заслуга в хода на историята на мъжките издания – когато списания като “Пентхаус” и “Хъстлър” дръзко посягат към пазарната ниша на “Плейбой” и решават да го конкурират с още повече голота и дори с порнография, Хефнър отказва да влезе в тази война. По отношение на фотосесиите, които се публикуват, неговият журнал остава сравнително умерен, на практика направо консервативен на фона на съперниците му, а публицистичните материали са на много високо ниво. През май 1963-а именно при Хефнър излиза едно от първите интервюта с тъмнокожия борец за граждански права Малкълм Екс, застрелян две години по-късно. На страниците на “Плейбой” публикуват свои разкази писатели като Джон Ъпдайк, Ърнест Хемингуей, Гор Видал, Артър Кларк, Филип Рот… Излизат интервюта с гениални музиканти като Майлс Дейвис (самият Хеф е маниак на тема джаз – б.а.). А на кориците? Там се появяват жени-икони като Фара Фосет, Бо Дерек, Мадона, Синди Кроуфърд, Памела Андерсън, Ел Макферсън, Шарлийз Терон, Кейт Мос… Между тях на корицата дефилират и мъже – актьори като Бърт Рейнълдс и Стив Мартин, бизнесменът Доналд Тръмп, музиканти като Джийн Симънс от “Кис” и Бруно Марс…

“Доколкото зависеше от мен и доколкото ми се струваше, “Плейбой” не беше просто едно секс-списание”, обяснява Хеф в поредното от своите безброй интервюта. “Сексът беше само част от целия комплект, от цялостния здравословен лайфстайл на модерния човек”.

Пикът на легендата  около заека с папийонката е в първата половина на 70-те години. Тогава списанието продава 7 милиона копия месечно, а Хефнър не спира да обикаля света с личния си самолет, украсен със заешкото лого. На престижни места из Америка, а и в избрани столици по света, отварят врати барове от веригата Playboy Club. За всеки мъж е въпрос на престиж да попадне в някой от тях.

Междувременно магнатът се е преместил да живее от родното си Чикаго в най-баровските покрайнини на Лос Анжелис, където купува шикозно имение в готическо-тюдорски архитектурен стил. Тогавашната му цена е малко над милион долара, но през годините Хефнър инвестира в него не по-малко от $15 милиона. Именно в калифорнийския Playboy Mansion ще се провеждат прословутите партита, в които облеченият в лъскава пижама Хю ще домакинства на холивудски, музикални и бизнес знаменитости, заобиколени от оскъдно облечени плеймейтки. Към това имение ще се върнем малко по-късно отново.

В този период около него буквално гъмжи от девойки, жадни не просто за вниманието му, но готови на всичко, за да станат негови любимки. Запитан директно с колко жени е правил секс през живота си, той отговаря съвсем сериозно: “Не съм се и опитвал да ги изчислявам, вероятно са над хиляда. Държа да отбележа, че когато съм бил женен (той има три официални брака, освен това е живял на съпружески начала и с 6 “главни приятелки” – б.а.), не съм изневерявал на половинката си. Но в промеждутъците между браковете си наваксвах”.

От тези периоди са и легендите за сексуалните му подвизи, за това как във всяка стая от имението му имало запаси от лубриканти и салфетки, защото не се знае къде ще го завари спонтанното желание, за оргиите с плеймейтки и за строгите правила, на които се подчинявали живеещите с него красавици.

В края на миналия век, когато списанията постепенно започват да губят водещата си медийна роля за сметка на телевизията и Интернет, Хефнър не пропуска “да се качи и на този влак”. Империята му стана собственик на еротични тв канали, а от 2005-а нататък в продължение на няколко сезона той се превърна в главен герой и на цяло риалити шоу, в което красавици се състезаваха за правото да живеят при него в имението му. Още преди 10 години “Плейбой” стана и първото списание, чийто цялостен архив през десетилетията можеше да бъде достъпен онлайн от всяко възможно устройство – срещу съответния абонамент, разбира се. Това беше дръзко и рисковано начинание – и като инвестиция, и като технология – но показваше амбициите на Хеф да бъде в крак с времето и да не зависи от модерни “цензори” като “Епъл” и “Гугъл”.

Той не искаше да живее на стари лаври и не разчиташе само на прашасалата си легенда от романтичните времена на 70-те. Макар и в напреднала възраст, не изпускаше пълния редакционен контрол върху всички важни аспекти от изданието си – като се започне от корицата и фотосесиите и се стигне до журналистиката и графичната концепция. Това от една страна вдъхваше респект у цялата гилдия, но от друга – стопираше всякакъв порив на редакционния екип около него да модернизира списанието и да го прави по-конкурентноспособно на новите медии. Почти до последните години на живота на своя създател, “Плейбой” остана верен на своя стил и представяше лъскави, но еднотипно заснети и поомръзнали фотосесии на плеймейтки, основно блондинки. Статиите и интервютата оставаха все така смислени, но поднесени неособено атрактивно откъм графика и въображение. За това списание времето сякаш беше спряло.

Същото в пълна степен важеше и за легендарното имение край Ел Ей, което все по-често ставаше обект на иронични репортажи или просто разкази на случайно попаднали вътре зевзеци. През последните години някогашният суперлукс и високи технологии бяха останали само блед спомен от златните десетилетия на миналия век. Така се стигна до началото на 2016-а, когато медиите гръмнаха – Хеф е обявил Playboy Mansion за продан! Заявената цена беше сериозна – 200 милиона долара. Но купувачи цяло лято не се появяваха – не и на тази цена. В крайна сметка имението бе продадено за $100 милиона на Дерън Митропулос – 32-годишния син на милиардер от гръцки произход, забогатял от производството на закуски. Той имал къща в съседство и се пробвал да купи хефнъровата обител още през 2009-а, но тогава без успех. Единственото условие на 90-годишния Хю и 30-годишната му съпруга било да продължат да живеят там до неговата смърт, когато и да настъпи тя.

Доста странно и някак си мрачно-знаменателно условие, не мислите ли? Всички около Хеф начело със самия него никога не са се съмнявали в неговото добро здраве и дълголетие. Журналистите от списанието често се шегуваха зад гърба му, че едва ли ще дочакат някакви революционни промени в “Плейбой” (по-скоро биха напуснали или умрели от старост), като се има предвид, че той явно е наследил гена на майка си Грейс Керълайн. А тя е доживяла до 102 годишна възраст и се споминала чак през 1997-а…

Но нека само си представим какво е да обитаваш имение, което е коствало на твоя съсед 100 милиона, като единственото ти право да си все още там, е че просто си жив. И това ако не е “викане на Дявола”… Влошаването на здравословното състояние на Хефнър започна точно по времето, когато в банковата му сметка постъпиха милионите на Митропулос. По горчива ирония на съдбата, или просто от изтощение вследствие на бурния си 91-годишен “живот в Рая”, създателят на най-популярното списание в света напусна този свят 13 месеца след като продаде емблематичния си дом.

“Дали съм получил и ще получа достатъчно признание? Едва ли” – така обобщаваше Хефнър своите заслуги към журналистиката и американското съзнание. “Често съм казвал, че съм “най-късметлийския котарак на планетата”, но и че моят живот е като онзи тест с мастиленото петно на психолога Роршах – всеки проектира върху него своите собствени мечти, фантазии и предразсъдъци. Хората или са мои фенове, или ми завиждат, или просто не са съгласни с мен. Всеки марширува под различен ритъм. Но ако не бях пораждал никакви противоречия, едва ли щях да съм тук днес и да постигна всичко това”.

Hef_big

 

Бриджит Бардо: Аз съм дръзка, нагла и безсрамна*

За мъжете:

● Пропуснах много неща заради мъжете, които обичах. Неведнъж съм искала да умра, защото са ме изоставили. Любовта беше моят кислород. Исках да живея, надрусана с любов.

● Жената е отражение на начина, по който мъжът се отнася към нея.

● Имам по-големи топки от много мъже. Трябва да вземат пример от мен.

● Онова, което прави един мъж привлекателен, е неговата интелигентност, неговата елегантност, но категорично не и отвратителните бради и мустаци, които са толкова модерни днес.

● Мъжете са зверове, но дори зверовете не се държат като тях.

● Дадох младостта и красотата си на мъжете. Сега давам мъдростта и опита си, по-добрата част от мен, на животните.

За животните:

● Те никога не са ме предавали. Лесна плячка са, каквато бях и аз през цялата си кариера. Така че се чувстваме по един и същи начин. Обичам ги!

● Предпочитам да прекарвам времето си с животни, отколкото с хора.

● Животните са наши приятели, а ние не ядем приятелите си. Да се храниш с животинска плът е почти същото като канибализма.

● Животът никога не ме е вълнувал особено. Ако нямах животни, за които да се грижа, мисля, че отдавна щях да престана да му се радвам.

За себе си:

● Винаги съм правила, каквото си искам. Винаги съм поемала отговорност за това, което съм казвала и вършила. Човек не трябва да се страхува да бъде себе си. 

● Била съм много щастлива, много богата, много красива, много известна и много нещастна.

● Аз съм дръзка, нагла и безсрамна. Това е положението. Никога не съжалявам за нищо, но съм страшно неразбрана от политически коректните идиоти. Политиката ме отвращава.   

● Никога не правя нищо случайно.

● Казвам, каквото мисля, и мисля, каквото казвам. В демократичното общество човек има право да изразява себе си и аз го правя, въпреки че това предизвиква недоволство.   

● Ненавиждам лукса. Това е единственото нещо, което не мога да понасям.

● Познавам се твърде добре, за да се ценя.

● Изненадана и очарована съм, че ме смятат за легенда, но това не ми пречи да спя нощем.

За преди и сега:

● Лудостта, която ме обграждаше на младини, винаги ми се е струвала нереална. Не бях подготвена за живота на звезда. Днешното ми рутинно ежедневие ме прави много по-щастлива.

● Отгледана съм с ценностите на честта, патриотизма, любовта и уважението към страната ми. Виждайки какво се случва с нея, се отчайвам. Когато мисля за това, какво причиниха на тази страна на интелектуално богатство, която е център на архитектурата, модата и елегантността и чието наследство е познато по целия свят, изпадам в депресия. 

● Никога не разглеждам старите си снимки. Не искам да се връщам към миналото. Ако случайно видя снимка от младостта си, си мисля: „Хей, тя е красавица.”, а по онова време се смятах за грозна. Опитвах се да се направя колкото може по-красива и въпреки това продължавах да мисля, че съм грозна. Беше ми много трудно да излизам и да се показвам. Страхувах се, че няма да отговоря на хорските очаквания. Днес, на моята възраст, вече изобщо не ми пука. Не искам да очаровам нищо и никого.

(*откъс от очерка за Бриджит Бардо в октомврийския брой на списание Biograph)