Категория: филм

>Спектър на разочарованието

>

С Игор Марковски нерядко сме на различно мнение относно жените, по-рядко – относно музиката (аз слушам и чалга, а той – никога), а периодически – и за филмите. Случаят със „Спектър на утехата“ е точно такъв. За него това е един от най-добрите бондове напоследък, за мен – може би най-слабият.

Не че съм имал някакви свръхочаквания. Бях наясно, че трудно ще надскочат предишния („Казино Роял“), който е почти съвършен. Но толкова разхвърлян сюжет и толкова самоцелен екшън не подозирах, че могат да ни сервират.

На практика, най-хубавото нещо в новия Бонд са началните надписи, както и преследването между Астънмартина и една алфа от първите минути. Както и чарът на Олга Куриленко, разбира се.

Сценарият непрекъснато ни запокитва в различни точки на света, където героите, както винаги, се озовават чрез телепортация. Диалогът не е лош, но и не блести с чак толкова лафове, колкото сме свикнали да очакваме. Хаосът във фабулата е пълен, а небивалиците – по-големи и от пародия на Индиана Джоунс. Ако имаше повече хумор, можеше и да ги преглътнем. Филмът на Марк Фостър обаче се взима прекалено насериозно, а крайният резултат е разочарование. И нетърпение по-бързо да идва 23-ият Бонд. Просто няма как той да бъде по-зле от този.

Разбира се, който не е гледал „Спектър на утехата“, трудно ще приеме казаното дотук на доверие. Това е един от онези филми, за които не си готов да вярваш на никакво негативно мнение, докато не ги гледаш. Няма лошо.

0

>Limahl – The Neverending Story

>
Преди 24 години филмите и клиповете изглеждаха зле, но песните бяха по-хубави от сегашните

Turn around
Look at what you see….
In her face
The mirror of your dreams….
Make believe I’m everywhere
Given in the light
Written on the pages
Is the answer to a never ending story…

0

>U2 Tribute concert @ IMAX Sofia

>
За шоуто на 23 октомври Mall of Sofia ще угасне за час

(Press release)

По повод българската премиера на филма U2 3D, ден преди старта на прожекциите за широката публика пред Mtel IMAX ще се състои трибют концерт с песни на една от най-великите рокбанди в света. Началото ще даде Ясен от Music Idol 2 с парчето One. Ще чуем още With Or Without You, Beautiful Day, Desire, Pride, Mysterious ways и Staring at The Sun в изпълнение на Гриша от „Портокал”, Миро от „Сафо”, Емо и Любо от „Пиф” и Жоро от „Джанго Зе”, обединени в новата рок-формация „Сейнт Електрик”. За концерта ще бъдат изградени подобаващи сцена и ефектно осветление, заради което централните лампи на мола ще бъдат загасени.

Концертът е с начален час 19:30 в четвъртък и на него са поканени всички фенове на U2.

Триизмерният филм-концерт U2 3D е на екран в Mtel IMAX от 24 Октомври и билетите за прожекциите вече са пуснати в продажба.

U2 3D e:
Първият пълнометражен 3D филм в България;
Продукцията, заснета с най-голяма брой 3D камери в света;
Първият концертен 3D филм;
Първата дигитална 3D продукция с живо действие в света;

–-
U2 3D e уникално киноизживяване, което ще потопи зрителите в пулсиращата енергия на стадиона по време на концертите на една от най-популярните групи за всички времена. Обединява новаторските 3D образи, осеметажния екран и несравнимия 12 000-ватов шестканален дигитален съраунд саунд на Mtel IMAX с еуфорията на живите концерти на U2, заснети в Южна Америка по време на последната част от турнето им Vertigo.
U2 3D ще създаде всепоглъщащо преживяване в залата на Mtel IMAX, недостигнато от никой 3D или концертен филм поотделно – не само за феновете на U2, но и за всички меломани и любители на визуалното шоу. Придавайки ново измерение на концертните продукции, U2 3D ще ви отведе на пътешествие, което едва някога ли ще забравите.

U2 3D е режисиран от Катрин Оуенс, режисьор на визуалното съдържание на U2 повече от 15 години, и Марк Пелингътн, който режисира видеоклипа към One. Продукцията вкарва в действие най-големия сбор от 3D камери, използван някога в единичен проект. Екипът снима на огромни открити стадиони в четири страни, в градове като Мексико Сити, Мексико; Сао Паоло, Бразилия; Сантяго, Чили и Буенос Айрес, Аржентина. Турнето приключва с над 100 часа дигитален 3D материал, документирал сетлист, който включва емблематични за U2 песни като Pride (In the Name of Love), New Year’s Day, Sunday Bloody Sunday, Miss Sarajevo, Where the Streets Have No Name, With or Without You, Bullet the Blue Sky и One, както и по-скорошни парчета като Beautiful Day, Love and Peace or Else, Vertigo, Sometimes You Can’t Make It On Your Own и Yahweh.
0

>Дзифт – за и против

>

Веднага ще кажа – много повече За, отколкото Против. Медийната истерия около филма на Явор Гърдев може и да е преувеличена и дразнеща за мнозина. Може да изглежда снобска проява на префърцунено интелектуалничене и патриотарско-санстефанска еуфория, но по-добре така, отколкото ако я нямаше. При всички случаи филмът, каквито и недостатъци да има, заслужава поздравления и аплодисменти.
Повечето от достойнствата му са, така да се каже, извънфилмови и извънхудожествени, но това по никакъв начин не омаловажава вложените в него талант и усилия.
От тази гледна точка напълно подкрепям номинирането на режисьора за мъж на годината – най-малкото заради способността му да съживи една сфера от нашия живот, която хора като мен от години са прежалили и презряли като неспасяема – кинематографията. А и крайно време е да се види, че тази страна може да ражда не само спортисти и политици…

Категорично не съм съгласен с рецензията на Люба Кулезич в най-четения български вестник “Уикенд” (“Ментето Дзифт”, в което кинокритичката почти тотално оплюва филма) – намирам я за преднамерена, субективна, самоцелна и типично по български злобна. В това, че се копират западни образци, не виждам нищо лошо. По-добре да се копира нещо, но да бъде направено както трябва, отколкото да сме некадърно оригинални, каквото през последните години българското кино е.

“Дзифт”е преди всичко образец за добре замислен и доведен докрай маркетингов продукт. Това всъщност е най-голямото му достойнство. Филмът, който накара в салоните да влязат дори онези, които принципно не ходят на кино, връща отново надеждите, че някакви хора наистина могат да печелят от това изкуство, а не просто да се “препитават”, смучейки държавни субсидии и произвеждайки сурогати, харесвани само от тях самите и от роднините им.
Да, “Дзифт” е комерсиален, на моменти дразнещо комерсиален, и не е нищо друго освен едно естетически издържано упражнение по стил. Но точно от това българското кино имаше нужда – от сюжет и сценарий, които не си поставят мегаломанските амбиции за вселенски, политически и параполитически обобщения, от режисура, която умее да държи всичко под контрол, без да се лута в жанрове и влияния, и от актьори, които занаятчийски да изпълняват строго определени задачи – така, както, да, познахте, се върши това в Холивуд.
Да, “Дзифт” е и претенциозен, на моменти дразнещо претенциозен и театрален. Но ако това е била цената, която трябва да платим, за да накараме вманиачените на тема театър (а те у нас не са никак малко) да прогледат и кино – ок, платили сме я. Не вярвам някой да е съжалил за парите си.

Нека обобщим телеграфно достойнствата на филма. Преди всичко – отличен сценарий, с достатъчно стегнат и ефектен диалог. Случките и скечовете са конвертируеми в цял свят и осигуряват солидна доза черен хумор, които превръщат гледането на филма в guilty pleasure. Почти перфектен монтаж, което може да се приеме за изненада, и съвършена операторска работа на Емил Христов, което не е изненада. Изненадващо добра сценография, костюми и грим. Сносна режисура и добра, дори повече от добра (поне в 80-90% от състава) актьорска игра. Музиката също е, бих казал, на световно ниво. В крайна сметка – твърде много плюсове. Много повече, отколкото дори би могло да се очаква. За маркетинга вече споменах по-горе.

Минусите? Преди всичко – фабулата е някак си хилава. Сюжетът малко издиша, липсва му достатъчно съдържание, плътност. Нишката му е праволинейна, обратът – предвидим, а кулминацията – сравнително постна на фона на зрелищата и претенциите отпреди това. В крайна сметка оставаш с блудкавия вкус че си гледал нещо самоцелно. Все едно са те възбудили сексуално, без да ти позволят да сършиш подобаващо.

Сериозен минус е актьорската изява на Таня Илиева – иначе много красива жена с харизматично присъствие. Начинът, по който тя произнася репликите си, е на читалищно ниво. За пореден път се убеждаваме в една стара истина (още от епохата на Юлияна Кънчева от “Ла донна е мобиле”) – че превръщането на манекенка в актриса е непосилна задача, освен ако не се казваш Стивън Содърбърг. Тук вината не е само у Таня, а и у режисьора. За Иван Бърнев пък може да се каже, че доста преиграва. Тук вината също е по-скоро режисьорска.
Захари Бахаров също не е от най-добрите актьори, които сме гледали. Компенсира това с визия и харизматично присъствие. Но дали това е достатъчно и какво ли щеше да бъде, ако в тази роля имахме един наистина добър актьор – например Асен Блатечки?

Като трети минус ще посоча решението филмът да е черно-бял. Единствен аргумент в полза на това би могло да бъде, че така се прикриват някои неизбежни несъвършенства на сценографията и екстериора. Но дори и така да е – можеше всичко да се заснеме с някакъв филтър, но все пак цветно. Черно-бялото стои дразнещо претенциозно, предпоставено, самоцелно. Кара зрителя да търси у този филм повече неща, отколкото той му предлага.

Като че ли минусите са това. Твърде малко на фона на многото плюсове. В крайна сметка, “Дзифт” за мен е филм-събитие с фундаментално значение за развитието на българското кино.
Грешка би било, ако покрай еуфорията около него подминаваме недостатъците му. Но много по-голяма грешка ще е, ако не изтъкнем на достатъчно висок глас заслугата му за събуждането и разтърсването на най-заспалата измежду всички артистични гилдии у нас.

Така че, поздравления, Гърдев.

0

Нагоре ↑