>

С Игор Марковски нерядко сме на различно мнение относно жените, по-рядко – относно музиката (аз слушам и чалга, а той – никога), а периодически – и за филмите. Случаят със „Спектър на утехата“ е точно такъв. За него това е един от най-добрите бондове напоследък, за мен – може би най-слабият.

Не че съм имал някакви свръхочаквания. Бях наясно, че трудно ще надскочат предишния („Казино Роял“), който е почти съвършен. Но толкова разхвърлян сюжет и толкова самоцелен екшън не подозирах, че могат да ни сервират.

На практика, най-хубавото нещо в новия Бонд са началните надписи, както и преследването между Астънмартина и една алфа от първите минути. Както и чарът на Олга Куриленко, разбира се.

Сценарият непрекъснато ни запокитва в различни точки на света, където героите, както винаги, се озовават чрез телепортация. Диалогът не е лош, но и не блести с чак толкова лафове, колкото сме свикнали да очакваме. Хаосът във фабулата е пълен, а небивалиците – по-големи и от пародия на Индиана Джоунс. Ако имаше повече хумор, можеше и да ги преглътнем. Филмът на Марк Фостър обаче се взима прекалено насериозно, а крайният резултат е разочарование. И нетърпение по-бързо да идва 23-ият Бонд. Просто няма как той да бъде по-зле от този.

Разбира се, който не е гледал „Спектър на утехата“, трудно ще приеме казаното дотук на доверие. Това е един от онези филми, за които не си готов да вярваш на никакво негативно мнение, докато не ги гледаш. Няма лошо.