>

>

>Националният селекционер Пламен Марков определи група от 19 футболисти, които ще пътуват за Тбилиси за световната квалификация с Грузия на 15 октомври, сряда, съобщи сайтът на БФС. Двубоят е с начален час 19:30. Ето и състава на групата:

Димитър Иванков, Георги Петков, Живко Миланов, Александър Тунчев, Валентин Илиев, Кирил Котев, Станислав Манолев, Иван Иванов, Стилян Петров, Станислав Ангелов, Чавдар Янков, Велизар Димитров, Благой Георгиев, Здравко Лазаров, Димитър Рангелов, Ивелин Попов, Мартин Петров, Емил Гъргоров, Димитър Бербатов.

>
The Rafinery, 11 октомври

>
Златното момиче от село Крушаре стъпи за трети път на най-високия връх в борбата

>

Веднага ще кажа – много повече За, отколкото Против. Медийната истерия около филма на Явор Гърдев може и да е преувеличена и дразнеща за мнозина. Може да изглежда снобска проява на префърцунено интелектуалничене и патриотарско-санстефанска еуфория, но по-добре така, отколкото ако я нямаше. При всички случаи филмът, каквито и недостатъци да има, заслужава поздравления и аплодисменти.
Повечето от достойнствата му са, така да се каже, извънфилмови и извънхудожествени, но това по никакъв начин не омаловажава вложените в него талант и усилия.
От тази гледна точка напълно подкрепям номинирането на режисьора за мъж на годината – най-малкото заради способността му да съживи една сфера от нашия живот, която хора като мен от години са прежалили и презряли като неспасяема – кинематографията. А и крайно време е да се види, че тази страна може да ражда не само спортисти и политици…

Категорично не съм съгласен с рецензията на Люба Кулезич в най-четения български вестник “Уикенд” (“Ментето Дзифт”, в което кинокритичката почти тотално оплюва филма) – намирам я за преднамерена, субективна, самоцелна и типично по български злобна. В това, че се копират западни образци, не виждам нищо лошо. По-добре да се копира нещо, но да бъде направено както трябва, отколкото да сме некадърно оригинални, каквото през последните години българското кино е.

“Дзифт”е преди всичко образец за добре замислен и доведен докрай маркетингов продукт. Това всъщност е най-голямото му достойнство. Филмът, който накара в салоните да влязат дори онези, които принципно не ходят на кино, връща отново надеждите, че някакви хора наистина могат да печелят от това изкуство, а не просто да се “препитават”, смучейки държавни субсидии и произвеждайки сурогати, харесвани само от тях самите и от роднините им.
Да, “Дзифт” е комерсиален, на моменти дразнещо комерсиален, и не е нищо друго освен едно естетически издържано упражнение по стил. Но точно от това българското кино имаше нужда – от сюжет и сценарий, които не си поставят мегаломанските амбиции за вселенски, политически и параполитически обобщения, от режисура, която умее да държи всичко под контрол, без да се лута в жанрове и влияния, и от актьори, които занаятчийски да изпълняват строго определени задачи – така, както, да, познахте, се върши това в Холивуд.
Да, “Дзифт” е и претенциозен, на моменти дразнещо претенциозен и театрален. Но ако това е била цената, която трябва да платим, за да накараме вманиачените на тема театър (а те у нас не са никак малко) да прогледат и кино – ок, платили сме я. Не вярвам някой да е съжалил за парите си.

Нека обобщим телеграфно достойнствата на филма. Преди всичко – отличен сценарий, с достатъчно стегнат и ефектен диалог. Случките и скечовете са конвертируеми в цял свят и осигуряват солидна доза черен хумор, които превръщат гледането на филма в guilty pleasure. Почти перфектен монтаж, което може да се приеме за изненада, и съвършена операторска работа на Емил Христов, което не е изненада. Изненадващо добра сценография, костюми и грим. Сносна режисура и добра, дори повече от добра (поне в 80-90% от състава) актьорска игра. Музиката също е, бих казал, на световно ниво. В крайна сметка – твърде много плюсове. Много повече, отколкото дори би могло да се очаква. За маркетинга вече споменах по-горе.

Минусите? Преди всичко – фабулата е някак си хилава. Сюжетът малко издиша, липсва му достатъчно съдържание, плътност. Нишката му е праволинейна, обратът – предвидим, а кулминацията – сравнително постна на фона на зрелищата и претенциите отпреди това. В крайна сметка оставаш с блудкавия вкус че си гледал нещо самоцелно. Все едно са те възбудили сексуално, без да ти позволят да сършиш подобаващо.

Сериозен минус е актьорската изява на Таня Илиева – иначе много красива жена с харизматично присъствие. Начинът, по който тя произнася репликите си, е на читалищно ниво. За пореден път се убеждаваме в една стара истина (още от епохата на Юлияна Кънчева от “Ла донна е мобиле”) – че превръщането на манекенка в актриса е непосилна задача, освен ако не се казваш Стивън Содърбърг. Тук вината не е само у Таня, а и у режисьора. За Иван Бърнев пък може да се каже, че доста преиграва. Тук вината също е по-скоро режисьорска.
Захари Бахаров също не е от най-добрите актьори, които сме гледали. Компенсира това с визия и харизматично присъствие. Но дали това е достатъчно и какво ли щеше да бъде, ако в тази роля имахме един наистина добър актьор – например Асен Блатечки?

Като трети минус ще посоча решението филмът да е черно-бял. Единствен аргумент в полза на това би могло да бъде, че така се прикриват някои неизбежни несъвършенства на сценографията и екстериора. Но дори и така да е – можеше всичко да се заснеме с някакъв филтър, но все пак цветно. Черно-бялото стои дразнещо претенциозно, предпоставено, самоцелно. Кара зрителя да търси у този филм повече неща, отколкото той му предлага.

Като че ли минусите са това. Твърде малко на фона на многото плюсове. В крайна сметка, “Дзифт” за мен е филм-събитие с фундаментално значение за развитието на българското кино.
Грешка би било, ако покрай еуфорията около него подминаваме недостатъците му. Но много по-голяма грешка ще е, ако не изтъкнем на достатъчно висок глас заслугата му за събуждането и разтърсването на най-заспалата измежду всички артистични гилдии у нас.

Така че, поздравления, Гърдев.