(Из поредицата статии „Терзанията на модерната жена“ в списание BIOGRAPH)
ЛАУРА НЕК*
*Лаура Нек е артистичният псевдоним на млада българка, която умело съчетава майчинството, работата в чуждестранен клон на мултинационална компания и изявите като тату-модел. Начетена, модерно мислеща, но и стъпила здраво на земята, за нас тя е подходящ пример за съвременна жена, която има какво да каже на нашите читатели по доста теми, в които ние от Biograph не сме компетентни. Затова я поканихме да напише серия материали, чиито автобиографични елементи се преплитат с нейната лична философия, формирана на базата на богат и понякога напълно нетрадиционен житейски опит.
Дикенс смята, че „болката от раздялата е нищо в сравнение с радостта от повторната среща“, но дали това правило важи за бившите в живота ни? Защо понякога сме така неустоимо привлечени да започнем отначало връзка, на която категорично сме сложили край преди време и измамна ли е носталгията по предишните ни партньори? Дали е добра идея да си оставяш „вратичка“, когато се разделяш с някого, или по-добре да се блокирате взаимно и във Фейсбук, и в живота? И как точно се преодоляват бившите или това е мисия невъзможна, ако сме били изоставени и наранени?
Да си призная, аз съм блокирана в социалната мрежа вече от двама бивши, или поне за толкова знам. Първият бе твърде честолюбив и не успя да приеме някои истини, които му казах на финала, а вторият имаше навика да блокира всички бивши по принцип. Аз също съм блокирала хора в миналото – сякаш с това си действие, наред с изтриването на общите снимки, можеш да изтриеш и спомените от паметта си. Тц, не става толкова лесно, но пък тази самозаблуда продължава и до днес и хората се блокират ли, блокират онлайн, а после влизат скришом през чужди профили да се ъпдейтнат какво се случва в профила на бившия и коя е новата звезда в живота му…
Ако неговата нова профилна снимка е с някоя по-грозна, жените в миг се утешаваме и си повдигаме автоматично самочувствието. Чувството на превъзходство е малко като в онзи лаф: „Никога не се ядосвай като видиш бившия с ново момиче, все пак родителите ни са ни учили, че старите играчки се дават на по-нуждаещите се“. Ако пък новата му си е накачила на нейния профил десетки снимки заедно с него с коментари от сорта на „Моето прекрасно момче изглежда супер!“, ти тайничко се подсмихваш и си казваш: „Да, твоето прекрасно момче изглежда супер с часовника и дрехите, които аз му подарих, а той все още носи…“.
Ако пък той си е сложил сватбена снимка (как не го е срам), внезапно в ушите ни зазвучава Адел с нейната песен Someone Like You – само дето в повечето случаи, особено ако ние сме били зарязаните, не му пожелаваме всичко най-добро, нито искаме да срещаме някой като него, както пее англичанката, а по-скоро си мечтаем да подпалим всичките му останали неща вкъщи и си пускаме Set Fire To the Rain. Абе, като цяло слушането на Адел не е добра идея в тези ситуации, освен ако не сме пораснали достатъчно в емоционален аспект да си затананикаме Send My Love (to your new lover)… Накратко казано, любов е било, когато разбираш, че бившият ти си е купил мотор, а твоята първа мисъл не е да му честитиш, а да му кажеш „Пази се!“. Всичко останало се преодолява и превъзмогва лесно.
При мъжете няма чак такова вманиачаване да се следи профила във Фейсбук на бившата – дори тя е тази, която е зарязала. Вместо това те обикновено си имат „доброжелателни“ приятели, които уж небрежно подмятат между някоя и друга бира, че „оная“ вече е с „оня“, видиш ли ти, мръсницата. Ако „оня“ е по-богат, или с по-хубава кола, веднага му се намира някой кусур: то така с парите на татко е най-лесно; сигурно му е малък, иначе защо ще кара Ауди А8, те обикновено големите коли се карат от мъже, избиващи комплекси за размера на разни други работи, или пък се почват приказките за това как новият ще се наиграе с тая тъпа к**ва, където целият квартал я е минал едва ли не, макар всъщност бившият да си мечтае именно за това как той да я мине още поне веднъж. Освен, разбира се, ако не е рязко напълняла след раздялата им – тогава носталгията внезапно се изпарява като дим от наргиле в някоя чалготека.
Истината е, че който е зарязан, винаги е склонен на малко или много драма и злорадство, пък и както казва любимият ми Оскар Уайлд: „Сърцето е създадено, за да бъде разбивано“. Страшното идва, когато тези емоции започнат да пречат на настоящата връзка, защото честичко се случва този, който е останал на заден план, отчаяно да се опитва да се върне в играта, особено ако на хоризонта се е появила конкуренция. Тук е мястото да споделя репликата на една моя позната относно бившата на нейния настоящ приятел: „Пратих я на майната си, пък тя взе, че отиде на друг континент – още по-добре!“.
Аз пък имах преди време едно гадже, което наскоро се бе разделило с дългогодишната си приятелка – тя го беше зарязала заради друг. Няколко месеца след раздялата им той започна да излиза с мен, а тя изненадващо реши, че той много й липсва – от момента, в който разбра за нас. И тук започнаха тормозът, интригите и сцените – мацката действаше брутално и безпардонно, само и само да си върне своя бивш жребец и да се докаже като по-добра от мен. Стигна се дори дотам да го лъже, че аз съм й звъняла по телефона и съм я заплашвала. В един момент на мен ми писна. И тъй като въпросният мъжки елемент не ми се струваше достатъчно категоричен в опитите си да покаже на бившата, че вече е обърнал нова страница, аз просто си тръгнах. Най-ироничното е, че те в крайна сметка се събраха след това, заживяха заедно и изкараха още някоя и друга година, преди онзи пич да си даде сметка, че тя само го използва и е малка кифла, която по-скоро не знае какво иска, за разлика от мен, но аз вече бях далеч…
Уви, това не беше единственият ми сблъсък с бивши гаджета. Когато започнах да излизам със съпруга ми, се оказах в абсолютно същата ситуация – с разликата, че този път всичко беше още по-епично и че този път аз бях като куче с кокал, решено да не дава отбой толкова лесно. Пък и, за щастие, вече нямах безхарактерен мъж до себе си, лутащ се между минало и настояще, а човек, който знае добре от какво се е отървал и нито има намерение да се хване пак в капана на старото си гадже, нито да пусне печелившия си златен билет, т.е., да, познахте – мен.
Изводите ми от тези две преживявания са категорични – жените сякаш всеки път имаме някаква странна и извратена потребност да се доказваме отново, ако бившият изведнъж се окаже щастливо влюбен в друга. А уж принципно това е непосилна мисъл за нас, особено докато ние все още сме изпълнени с амбивалентни чувства дали да си обуем чорапите му, останали в шкафа, или по-скоро да излъскаме тоалетната чиния с четката му за зъби. Двата полюса зависят изцяло от моментното ни настроение, но драмата си плува на повърхността през цялото време.
Виж, при зарязаните мъже играта е съвсем различна. Те рядко хукват да си връщат бившата, тук вариантите са просто два: или се размазват от алкохол, наркотици и нови жени всяка вечер с напразната надежда да забравят старата, или започват да се утешават с мисълта, че тя сега е с друг и вече е въпрос на чест да не подкарват отново онова ферари, в което друг се е возил след тях, нали…
Какво обаче се случва, ако в един момент и двамата решите, че все пак може отново да сте заедно? Идва онзи тънък момент на самозаблуда, когато започваш да идеализираш бившия до такава степен, че си готова да му дадеш втори шанс, дори да ти е изневерил. В мислите ти се въртят на калейдоскоп само хубавите ви моменти заедно, недостатъците от характера са забравени и бъдещето ви заедно изглежда не толкова облачно и буреносно. Почвате с небрежни разговори в чата или някой и друг късен SMS, после някой се престрашава да звънне на другия с уж важен предтекст и докато се усетите – хоп, отново мачкате чаршафите заедно и се обичате още повече от преди. Тази идилия обикновено продължава за кратко, докато единият не се убеди, че неслучайно има поговорка „Вълкът козината си мени, но нрава никога“. И отново се озовава на същия кръстопът, само че този път с по-ясна идея накъде е правилната посока.
Тук идва и моментът, в който човек трябва да си припомни думите на Марк Твен, според когото „не трябва да позволяваме никога някой да бъде наш приоритет, докато допускаме ние да сме само негова опция“.
Разбира се, винаги има изключения от правилото. Току виж след онези секси професионални снимки, които най-накрая си си направила, за да му покажеш какво е изпуснал, той внезапно вземе, че наистина осъзнае каква мацка си всъщност. Иронията настрана – сигурно има много двойки, които се разделят, после събират и заживяват заедно като в приказките. Но аз просто не познавам такива хора. При повечето идилията продължава само временно, защото обикновено за раздялата е имало някаква основателна причина, която не спира да тлее като въгленче и ви изгаря в най-неподходящите моменти. В даден миг някой от двамата просто ще реши, че иска да започне на чисто – някъде другаде, с някой друг, или както пише Захари Карабашлиев в романа си „18% сиво“: „Когато двама души си обърнат гръб, обикновено единият гледа напред, а другият в миналото“. В това не би трябвало да има нищо лошо, стига да се разделите като възрастни хора, а не като 15-годишни тийнеджъри, които се чудят как да се разминат в коридора на училището, без да се напсуват шумно.
Нескрита тайна е, че при срещите с бивши единият винаги е с по-голям трепет в сърчицето. И ако този някой си ти, рискуваш отново да се окажеш в капана на нещо, което всъщност те е наранявало. Дълбоко в себе си го знаеш, както когато плуваш все по-надълбоко в морето с идеята, че няма как да се удавиш, макар да не си съвсем добър плувец, обаче въпреки всичко го правиш. Уж от опит глава не боляло, но пък дори и да боли после, точно в тази ситуация човек няма как да разбере, ако не опита и не сбърка отново. Сексът с бившия/бившата от съжаление, или просто защото няма с кой друг, също не е добра идея. Както и даването на напразни надежди по принцип, просто ей така, да видиш какво ще стане.
Има обаче и друг вариант. Ако държиш на този човек, с който сте споделяли толкова много хубави мигове, може би и той все още държи на теб. Може би поради нечия твърдоглавост или наранено его сте загърбили нещо красиво, което е имало потенциал. Хората имаме отвратителния навик да забравяме как се изговарят някои от важните неща поради чист инат – ей така си мълчим и преглъщаме горделиво сълзите, без да се замисляме, че човекът от другата страна може да е в същата лодка на колебание и тъга. Помните ли онази фраза дето трябва да пуснеш някого на свобода, ако си го обичал, пък той ако се върне, значи те обича също, ако ли пък не се върне – значи никога не те обичал? Е, ситуацията наистина е такава с бившите. Освен ако не се окажете в един от онези по-рядко срещани варианти, когато виждаш в очите на човека до теб, че още те обича, но те пуска да си отидеш, защото знае, че така е по-добре и за двама ви, по една или друга причина. Понякога единственият начин да излезеш с достойнство от дадени взаимоотношения е да оставиш другия да си мисли, че е по-достоен от теб. Не всеки обаче е способен на такова нещо.
Ако животът ни е низ от срещи и раздели и всеки край е ново начало, не е нужно да кроим отмъщение на бившите партньори в живота си, защото са решили да им се случи това ново начало. Нито пък е добре да влизаме пак в огъня, ако веднъж вече сме се опарили. Макар че, да, факт е – хората допускаме най-огромните грешки в живота си тогава, когато отчаяно се нуждаем от нещо. Това нещо най-често се нарича любов. Ала именно чрез грешките и болките се научаваме как се обича…
