>Vicky Cristina Barcelona

>

Може да не е от най-добрите филми на Уди Алън, но пък е най-секси в цялата му филмография. Скарлет Йохансон, Пенелопе Крус, Ребека Хол и Хавиер Бардем НАКУП. И то почти в буквалния смисъл. Още от първите минути та чак до финала зрителят е обладан от предчувствието за ménage à trois . Какво повече може да иска човек срещу 8 лева на касата, включително безплатен паркинг?

Очевидно и Уди Алън, точно както Бернардо Бертолучи („Открадната красота“, „Мечтатели“), с остаряването все повече го избива не просто към проблематизиране на любовта във всичките й форми и измерения, ами и към откровен и на моменти самоцелен еротизъм. Не че имам нещо против, просто отбелязвам.

Другият режисьор, с който „Вики Кристина Барселона“ предизвиква неизбежни аналогии, е Педро Алмодовар. Първо – заради града, в който се развива действието. Уди Алън се е постарал да покаже красотата на Барса с елегантното опиянение, с което в предишните филми се обясняваше в любов към Ню Йорк. Но все пак – при Алмодовар градът е по-красив и истински. Тук го виждаме по-скоро като в туристически каталог, сниман от чужденец. Апропо, в кметството на Барселона очевидно не подценяват рекламния ефект от този филм, тъй като са се съгласили да осигурят 2 милиона евро за снимачния му бюджет.

Асоциации с Алмодовар навява и типично испанският комичен мелодраматизъм, който господства в сцените с Хавиер Бардем и Пенелопе Крус. Тук Уди Алън по нищо не отстъпва на колегата си.

Хавиер Бардем и Скарлет Йохансон (образите на художника-прелъстител Хуан Антонио и флиртаджийката Кристина са разработени от Уди Алън специално за тях) правят по-скоро рутинни, отколкото незабравими роли. Той е далеч от класата си в „Няма място за старите кучета“, но пък визуално ще се хареса много повече на всяка зрителка, прекрачила входа на киното. За Скарлет също е трудно да достигне нивото си от „Мач пойнт“, а камо ли от „Изгубени в превода“. Даже не е и толкова хубава и сексуално митологизирана, колкото беше там.

Вики и Кристина са млади американки, които прекарват едно лято в Барселона и се влюбват в местен художник.

Едно ниво над тях са Пенелопе Крус (красива, страстна и луда както никога) в ролята на невротичната бивша съпруга на художника, и Ребека Хол (тя си партнираше със Скарлет Йохансон и в „Престиж“, но никой не я е запомнил тогава) като праволинейната типична американка Вики. Докато целият филм галопира в тръс с типичната за Уди Алън лека самонадеяност, а досаден диктор зад кадър преразказва очевидни за зрителя събития, двете разгръщат своите образи с нюанс и детайл, който ще те кара да си мислиш за тях дълго след финалните надписи.

Във филма на Уди Алън Пенелопе Крус прави една от най-ефектните и страстни роли в кариерата си – така, както не е играла и при Алмодовар.

Както и в другите филми на Уди Алън, най-големите достойнства на „Вики Кристина Барселона“ са диалогът (тук с него може да си съперничи само Куентин Тарантино), тънкото чувство на ирония, което се прокрадва през цялото време, както и задължителната доза романтика. Това е нещо като обяснение в любов към любовта, само че направено от стар циник, за който не е останало почти нищо свято в този живот.
Както вече казах, може и да не е от най-силните му филми, но въпреки всичко е по-добър от повечето други заглавия в киноафиша тази година.