RSS

Category Archives: lifestyle

Ирина Шейк в Ню Йорк

32-годишната топманекенка, която има едногодишна дъщеричка от актьора Брадли Купър, позира с охота за фотографите, влизайки да гледа ревю от Нюйоркската седмица на модата.

 

Какао на Слънчев бряг

Добре, хайде да се потопим в този Содом и Гомор на българския туризъм. Толкова ли е грозно, шумно и отблъскващо всичко на „Слънчака“? И защо всяко лято милиони упорито го избират за почивката си?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ сп. BIOGRAPH #83, август 2018

38438007_2008753532480349_7087735064003346432_o

Cacao_beach

Поглед към Cacao beach, южната част на Слънчев бряг и Несебър привечер.

Споменът от километричните задръствания между Поморие и Ахелой се е загнездил толкова трайно в съзнанието, че чак ти се отщява да тръгнеш към Слънчев бряг в разгара на сезона. Това лято обаче ситуацията край селото, където преди 1101 години цар Симеон разбива византийската армия, е коренно променена. Обходният маршрут, реализиран само за броени месеци, те отвежда неусетно до разклона за Равда и най-посещавания супермаркет LIDL на територията на България, а оттам до входа за Несебър и курорта остават броени минути, дори секунди. Е, значи все пак можело? Защо трябваше толкова години да се чака този обход, и колко време още ще мине, докато се построи заветната магистрала „Черно море“ между Бургас и Варна? Но хайде да не си разваляме настроението с такива въпроси, докато навлизаме в най-големия, оплюван и митологизиран курорт у нас и на Балканите.

Наистина ли това е Содомът и Гоморът на Черноморието? Що за хора предпочитат всяко лято да почиват в един от тукашните 200 хотела и жилищни комплекси с обща леглова база от над 300 000 места? Основателно ли се притесняват родителите, които пускат синовете и дъщерите си да ходят на ваканции там или поне за някой-друг уикенд, като например този за Джулай морнинг това лято?

Акциите против шума от дискотеките, предвождани от вицепремиера Валери Симеонов, допълнително вкараха Слънчака в устите на хората и създадоха усещането за сблъсък между два свята. Единият е този на парти-туристите – младежите, които предпочитат основно дискотеките в южната част с легендарния плаж „Какао бийч“. Другият е този на семейните и по-улегнали курортисти, които, както бързо ще се убедим, съставят 90 на сто от почиващите в този почти футуристичен морски мегаполис.

По думите на самия вицепремиер, всяка година нашите хотели в Слънчев бряг изплащат около 12 милиона лева компенсации на недоволни туристи, които не са могли да си почиват заради незаконно вдиган шум наоколо. Същевременно, пак според негови данни, в държавната хазна влизат едва 8 милиона лева от всички концесии на тукашните плажове. Тоест, като цяло българската икономика е на загуба от факта, че няколко дискотеки прекаляват с децибелите нощем – и на „Какао“, и в центъра на курорта.

Дали в акциите му не се съдържа предимно лъскане на политическия имидж или наистина са проява на загриженост за родната икономика и туризъм? И за двете предположения ще се намерят достатъчно аргументи. Фактите от това лято са, че шумът от дискотеките на „Какао“ нощем, е значително по-малък. Това се дължи най-вече на изолацията от дебели найлонови прегради, с които нощем клубовете опасват пространството около купонджиите. Самият звук от тонколоните също е по-тих от преди. Всичко това предизвиква мърморене у доста парти-туристи, които са свикнали да се клатят по цяла нощ в ритъма на силна музика със светнали, Бог знае от какво, очи. Но като цяло недоволство в курорта – в хотелите наоколо и сред почиващите в тях – не се усеща, по-скоро обратното. Със сигурност обаче негодуват собствениците на дискотеките – техният оборот това лято е значително по-малък от предишни сезони, когато партитата необезпокоявано огласяха целия плаж и отсрещния Несебър до изгрев слънце.

„Да, преди се чуваше доста силно в малките часове на нощта. Вятърът носи звука над морето право към къщите и хотелите“, казва Марина Петканска от Карлово, която почти всеки уикенд наема квартира в Несебър с мъжа си и малката им дъщеря, а през деня са на плаж на „Какао“. „Иначе заведенията тук много ни харесват. Не бихме се радвали, ако ги затворят, защото наистина са не европейско и световно ниво. От шума обаче потърпевшите са много повече, отколкото са тези, които се наслаждават на силната музика“.

Ако човек се огледа наоколо, бързо разбира, че наистина е така, и това касае не само почиващите в Несебър южно от този плаж. В най-близките хотели „Делфин“, „Сирена“, „Амфибия“ и „Нобел“ не повече от една трета от гостите са дошли заради нощните забавления на „Какао“. Останалите са предимно семейства с малки деца или възрастни двойки от Европа. А в предишни лета там беше почти невъзможно да се спи, когато имаше някакво по-голямо парти с гостуващ диджей.

И бегъл поглед към лежащите по плажа е достатъчен, за да се убеди човек, че Слънчев бряг е преди всичко семеен курорт. Дори в епицентъра на парти-туризма, какъвто е зоната „Какао бийч“, поне 80 на сто от събиращите слънчев загар са майки и бащи с деца или просто улегнали хора на средна или в третата възраст. По останалите плажове този процент дори е още по-висок. За всички тези хора възможността да се забавляват на фона на силна музика е последното, заради което са пристигнали. Привличат ги най-вече плажът, морето (с всяка следваща година водата в него е все по-чиста – значи и това можело, когато има желание!), хубавите хотели и изгодните оферти за нощувка в тях – често пъти с прословутия убиец на тънки талии, наречен „ол инклузив“.

Sunny beach_02

И през деня, и нощем заведенията на „Какао“ са едно наистина европейско място – с добре оформени зони за релакс, светещи от чистота тоалетни, качествено меню и перфектно обслужване. Барманите и сервитьорите са в красиви и модерни униформи и не изглеждат експлоатирани за жълти стотинки от алчни работодатели. Звучи приятна музика, срещу която никой не се бунтува. Близките два ресторанта сервират отлична храна на повече от достъпна, особено за европейските стандарти, цена. Непрекъснато прииждат нови и нови групи току-що кацнали туристи – от Франция, Италия, Испания или другаде. Веднага вадят телефоните си и започват да снимат клипове, за да показват на познати на какво хубаво място са попаднали. Когато гледаш възторга в техните очи е много трудно да даваш слух на мърморенето срещу Слънчев бряг, което долита от вечните български хейтъри или яростни пропагандатори на летуването в Гърция и никъде другаде. Тук просто е хубаво и всеки, който го отрича, явно има някаква много сериозна субективна причина за това.

Клубовете на „Какао бийч“ са четири. The One, или „Единият“, както иронично го нарича Валери Симеонов, е чалга-дискотека, която преди работеше и като дневен плаж, но сега се е съсредоточила само върху нощния живот. „Ла Кубанита“ (бившият „Брилянтин“), е място от по-нисък клас за не толкова претенциозна клиентела, и може би заради това почти винаги е пълно с хора. Тук дори и през деня има танцьорки, които развличат посетителите, кършейки целулитни бедра, а гръмогласна диджейка повдига настроението с подвиквания като на сватба.

Меката на електронната музика – клуб „Какао“ – изглежда елитно, но без излишна показност в интериора. На красивите му дюшеци можеш да се опънеш безплатно, срещу изискването за минимална консумация. Коктейлите и платата с плодове са чудесни, звуковият фон – също. Не се сетих да попитам сервитьорката предлагат ли какао с мляко, поне колкото да оправдаят името си – просто на това място ти се пие единствено „Мохито“, „Кампари тоник“, „Аперол шприц“ или домашна лимонада с мента. Ако огладнееш, можеш да не ходиш до ресторанта, а да си вземеш едно легендарно за този плаж ядене – голям печен картоф с плънка по избор.

Четвъртият клуб – „Бедрум бийч“ – е най-гъзарското място – в изцяло бял дизайн, с красиви легла и относително чист басейн в средата на огромното заградено пространство. Усещането е сякаш си в аквариум с шарени рибки – клиентите, пиещи шампанско, не спират да се оглеждат едни други, показността е приоритет номер едно, а минувачите отвън зяпат случващото се вътре и цъкат с език. Ако не си правиш селфита и не увековечаваш присъствието си, възниква основателният въпрос защо изобщо си дошъл. Тук всяка девойка е кифла, почти задължително със силиконов бюст, а всеки мъж – нацепена батка с татуси или wannabe-плейбой, независимо дали е от София или от провинцията. Има и доста чужденци, които в своите държави никога не биха могли да си позволят подобен плажен клуб – там просто цените са неколкократно по-високи. Като цяло атмосферата е почти карикатурна, но и никой не задължава никого да припарва до „Спалнята“ (пак по Валери Симеонов).

Ако си дошъл само за няколко дни, можеш спокойно да не напускаш „Какао бийч“ и хотелите в южната зона на курорта. Но какво е летуването на Слънчака без разходка по централната му алея около „Кубан“, с вечно претъпкания бар Corner, в чието мохито почти не се съдържа ром, а само мента и спрайт, с пияните и надрусани англичани и англичанки по тротоарите? Лунапаркът до самия плаж е един от най-големите на Балканите – далеч от мащабите на Дисниленд, но все пак с доста впечатляващи атракции за търсачите на адреналинови усещания. Сергиите по алеята предлагат какво ли не. Преобладават евтините турски реплики на спортни дрехи и маратонки, което подсказва и какъв тип курортисти идват у нас. Подобни стоки могат да заинтригуват само прослойките с доста по-нисък стандарт на живот от средноевропейския. Те никога не са носили оригинален „Найки“ или „Адидас“ и няма и да носят.

Sunny beach_03Sunny beach_04

В основната си маса туристите в Слънчев бряг са близки до средната класа източноевропейци или сравнително бедни западноевропейски провинциалисти. В петзвездните хотели отсядат и по-богати чужденци, за които вавилонското стълпотворение представлява любопитна екзотика, каквато не могат да открият къде да е. При всички случаи едноседмично летуване тук им осигурява емоции и преживявания, каквито в страна с по-висок стандарт могат да си позволят максимум за ден-два. Хотелите са все още нови, алкохолът е на безценица, храната в повечето случаи е с компромисно качество, но пък на нелепи за тях цени. Причината, разбира се, е в нископлатения персонал, за който се плащат минимални осигуровки и това като цяло сваля стойността на всеки краен продукт и услуга.

За уикендите пристигат и българи от Северното Черноморие, решили да заменят аристократичната и далеч по-уредена Варна и курортите около нея за лепкаво-греховната атмосфера на „Какао бийч“ или близкия Свети Влас.

Шумът по централните алеи е невъобразим и ако си отседнал в някой от хотелите около тях, просто забрави да заспиш преди полунощ. Дискотеките тук, като например Bounce, обаче значително са намалили децибелите. Градският транспорт се осигурява от автобуси по централната пътна артерия и влакчета, които се движат по алеите – и двете само до полунощ, за да може след това да има хляб за стотиците таксита. Влакчето уж се води екологично, но дизеловият му локомотив отделя толкова вредни газове, че буквално можеш да се отровиш, ако се возиш зад него.

Животът в центъра не спира цяла нощ. Ако на човек му харесва енергията от развеселените тълпи, би могъл да се чувства като в Рая. Пълно е с денонощни магазини, които продават евтин алкохол. Има и доста казина и стриптийз-барове. Повечето хора изглеждат безгрижни и наистина щастливи, че са тук. Е, тук-таме можеш да дочуеш и някоя недоволна рускиня, която се кара по телефона я с мъжа си, я с рецепцията на хотела, че нещо в летуването й не е както трябва.

Дали след всичко, което са видели и усетили на Слънчака, тези хора биха се завърнали отново? Ако питате някой български мърморко, сигурно ще ви отговори с твърдо не. Но отговорът е да, хиляди пъти да. Повечето от курортистите не можеш и с топ да ги изкараш от България, и неслучайно миналото лято ни посетиха рекордните 12 милиона души.

Да се каже, че Слънчев бряг е гордост за нашия туризъм, би било пресилено и дори безотговорно. Но също толкова безумно е и да се твърди, че имаме някаква причина да се срамуваме от него. Презастрояването, светлините, тълпите от различни като възраст и прослойки курортисти и денонощно пулсиращият му ритъм отдавна са го превърнали в атракция, с каквато далеч не всяка държава може да се похвали. Да, всичко тук би могло да е и много по-добре. Но кое ли от останалите неща у нас е на по-високо ниво, че да очакваме Слънчака да е някакво изключение?

На тръгване към София обходът около Ахелой отново те изстрелва без никакво забавяне към Бургас и магистрала „Тракия“. Вярно е, че асфалтът не се яде, но понякога определено помага.

 

BG-мачо или чужденец?

(Из поредицата статии „Терзанията на модерната жена“ в списание BIOGRAPH)

ЛАУРА НЕК*, декември 2017

Laura

*Лаура Нек е артистичният псевдоним на млада българка, която умело съчетава майчинството, работата в чуждестранен клон на мултинационална компания и изявите като тату-модел. Начетена, модерно мислеща, но и стъпила здраво на земята, за нас тя е подходящ пример за съвременна жена, която има какво да каже на нашите читатели по доста теми, в които ние от Biograph не сме компетентни. Затова я поканихме да напише серия материали, чиито автобиографични елементи се преплитат с нейната лична философия, формирана на базата на богат и понякога напълно нетрадиционен житейски опит.

 

Имаше една песен преди време със заглавие The Bad Touch (и доста забавен видео клип), в която се пееше: „You and me baby ain’t nothin’ but mammals. So let’s do it like they do on the Discovery Channel…“ Често съм си я припявала и съм се сещала за нея, когато съм общувала с българските мъже. Понякога не са нищо повече от животни, с които се съвокупляваме досущ като в научно-популярните тв канали. Извън страната ни асоциирам мъжката половина със съвсем друг тип музика. Но какви са плюсовете и минусите да се обвържеш със сънародник или съответно с чужденец?

Като извадим от уравнението прогресивно нарастващия брой на мъжете с нетрадиционна сексуалност, за съвременните български жени изборът на подходяща половинка става все по-ограничен. Имаше едно клише преди време, че добрите мъже са или гейове, или женени. Аз бих добавила – или такива с рязко видими и липсващи първи 7 години. Последният тип малко се различава от една друга проказа, тегнеща главоломно сред силния пол в България – мамините синчета.

За гейовете няма какво да говорим тук, освен да им пожелаем повечко късмет, защото и на тях не им е лесно в избора сред себеподобни, особено когато са от същата народност. За женените български мъже обаче можем да споменем някои важни неща.

Като начало не съветвам нито една млада дама да се заблуждава и да си вярва, че халката на пръста автоматично значи читав мъж. Може да значи и просто мъж под чехъл, не се знае. Но по-важното е друго. Отношенията, в които жената доброволно приема ролята на Втората, водят почти винаги до два финални резултата – оставаш си втората, ама уж си по-обичаната и по-специалната (чудесна самозаблуда, която може да трае няколко години), или успяваш да му завъртиш достатъчно акъла, за да зареже семейните ценности и да не си вече само любовница, а съпруга. Според моите наблюдения, първата опция е по-вероятният развой на събитията – не за друго, а защото българският мъж често е страхливец, който не смее да рискува и предпочита хем да му е сготвено вкъщи, хем друга жена да му събува гащите. Толкова за женените мъже.

Колкото до ергените, българският такъв има един често срещан недостатък – онези липсващи първи 7 години, в които той е пропуснал да научи жизненоважни неща спрямо куп социални порядки, включващи и отношението към жените. Такъв мъж не просто няма да се сеща да ти задържи вратата на асансьора или да ти дръпне стола на масата. Той няма да те пита студено ли ти е, топло ли ти е, имаш ли нужда от нещо, нито ще ти подарява цветя без повод. Неее, той ще очаква, че ти сама ще се сещаш за тези работи и изобщо няма да имаш нужда от него да прави допълнителни усилия. Такива мъже често подкрепят феминизма единствено поради изгодата за себе си от него. Елементарното възпитание и уважение към жената са му толкова непонятни и чужди неща, колкото например значението на резус-фактора при бременност.

Стигаме и до мамините синчета, които сякаш са около 50% от рожбите на българските майки, родили в епохата на соца. Безумно разглезени и свикнали да получават всичко на мига – без значение дали става въпрос за чаша вода, палачинки за закуска или някое момиче. С такъв мъж ще станете майка още преди да сте родили дете. Постоянното обгрижване и нужда на внимание ще ангажират голяма част от връзката ви, но какво ще получавате в замяна – не е ясно. Подобен тип връзка е твърде рискован, защото реално никога няма да имате пълен контрол над отношенията – майка му твърде често ще бъде задкулисния кукловод, дори синът й упорито да отрича това.

Сещам се и за още няколко примера за крайно неподходящи български мъже, с които да се обвързвате и да ходите по срещи. Ще започна с простаците – в буквален и преносен смисъл. Веднага давам и нагледен пример. Пътувам към работа в София с отворен прозорец и похапвайки банан в забързаното си ежедневие, докато същвременно сменям скоростите на колата. На светофара от съседната кола мъж се провиква към мен: „Гледай да не го лапнеш целия!“. За щастие, моите първи 7 години не липсват и мама и тате са ме научили да не говоря с пълна уста, иначе най-вероятно нямаше да му остана длъжна…

И като заговорих за шофиране, се сещам за другия тип български мъж, от който всяка жена трябва да бяга с 300 – онзи комплексар на пътя, който може да кара и голф тройка, но да има самочувствието на безсмъртен. Вече споменаваха няколко такива по новините – онези, които излизат и се бият, ако ги засечеш или просто – какъв ужас – не им направиш път. Може и да има нещо вярно за избора на кола и размера на пениса при мъжете, но аз категорично смятам, че държанието зад волана говори много повече за теб от това дали караш бентли или голф.

А как стоят нещата, ако имаш среща с някой чужденец? Вероятността да получиш цветя или вечеря на свещи се увеличава главоломно, наред с това да ти се задържи вратата на ресторанта и стола на масата, т.е. всичко както си му е редът. Ако сте имали и съществена обмяна на виртуални изречения преди тази среща, имаш голям шанс да получиш подарък, чийто жест ще те остави безмълвна, защото е нещо, което показва, че той внимателно е чел или слушал какво сте си говорили/писали.

Отношението към теб през голяма част от времето ви заедно ще бъде в пълния смисъл на глагола “ухажвам” – такова, каквото трябва да бъде. Ще те гледа в очите, ще игнорира телефона си винаги, когато сте заедно, и ще те остави без съмнение, че за него си единствена в стаята, града и цялата Вселена.

Ако за голяма част от българските мъже, които се изживяват като играчи и позьори, жената е по-скоро трофей, или средство за задоволяване на физически/емоционален нагон, то за чужденеца жената често е богиня, с която трябва да внимаваш как се държиш и да съумяваш да запазиш благоволението й, за да може после да се радваш на благата, които неминуемо ще дойдат. На чужденеца рядко ще му липсват първите 7 години, защото възпитанието е основна част от семейните му отношения. Затова и те рядко се развеждат, особено ако са католици. За тях разводът е табу, на такъв мъж няма как да станеш любовница, дори да му текат лигите по теб – той просто не би се осмелил да прекрачи границата. Едва ли би бил и мамино синче, тъй като в повечето други страни децата винаги са поне две, т.е. рискът да е себично, егоистично келешче е сравнително по-малък.

Друга хубава черта на чужденците е техният кръгозор, какъвто може да притежава само някой, израснал далеч от клета майка България, изгорелия “Син Сити” и многобройните ни молове, пълни с чалгарки, търсещи спонсор. Дъното, което е достигнал манталитетът на средностатическия български мъж, сравнен с този на един средностатически италианец или французин, е по-дълбоко и от Марианската падина. Ако за чужденеца да те заведе на опера е нещо съвсем нормално, то за нашенския мачо това е нещо, което просто никога не би му хрумнало. Въображението му стига до там да те заведе на “Какао бийч” или Банско за един уикенд и ще те черпи с марково уиски, дори след това да гладува цяла седмица.

Но пък един чужденец никога не би те разбрал защо милееш да си отидеш на българското черноморие вместо в Аликанте, нито ще има представа как да се държи с теб след като сте гледали „На ръба“ на Сашо Морфов в Народния, а ти избухнеш в плач. За него българската роза ще си бъде само ароматно цвете, а не символ на всичко хубаво и родно. И ако заживееш с него някой ден в чужбина, той винаги ще има самочувствието, че ти е осигурил по-добро бъдеще, сякаш щастието се измерва с географската ширина.

На чужденеца ще си му останат чужди приказките ти за игри зад блока на фунийки, за изгорени дневници в училище и тайно пушене на цигари просто защото неговото детство ще е било съвсем различно. Колкото и да си споделяте за миналото, за него ракията на баща ти няма да носи аромата на прасковеното ви дърво на село, под което си се целунала за първи път с момче, нито пък ароматът на липите ще го кара да притваря блажено очи. Той едва ли ще има поне един спомен за разказване от Витоша, или пък ще знае как да те напсува обратно на родния ти език, когато се скарате за нещо.

Единствено българският мъж ще знае как да ти смени спуканата гума или на кой приятел да се обади в 2 през нощта, ако закъсате с колата. Той може и да не те заведе в най-баровския ресторант, но пък ще те качи на Копитото, което е далеч по-запомнящо се. Само с него ще можеш да ядеш шкембе чорба на сутринта след Нова година, без да се притесняваш от дъха си, когато се целувате. Ако стане бой, той със сигурност ще скочи да изяде две-три крошета, само и само да те защити, докато чужденецът сигурно ще се опита да разреши спора с приказки, по цивилизования начин, в което няма лошо, но и нищо мачовско.

Истината е, че българските жени сме силни, борбени, много самостоятелни и често трудни за общуване. Имаме големи претенции за човека до нас, бил той наш сънародник или не. Критериите ни понякога стигат до безумни височини и често забравяме, че докато с чужденеца никога няма да можем да си отпуснем душичката до край, то с наш сънародник това никак няма да ни е проблем, защото българският мъж винаги ще знае как да се справи с нас, дори когато сме много, много лоши момичета…

И все пак не виждам нищо лошо в смесените бракове и се възхищавам на двойки, за които родината е останала на заден план. Но замисляли ли сте се защо все съпругът е чужденеца във връзката? Аз познавам повече българки, омъжени за чужденци, отколкото българи, надянали халката на някоя чужда мома. Сигурно си има причина за това и тя се корени там някъде – в отношението, възпитанието, манталитета.

Факт е, че в България все още има свестни, интелигентни и свободни мъже, но защо повечето жени забравят, че те също си имат своите високи изисквания и очаквания от жената до тях? Няма как да слушаш само Анелия и Галена, да не знаеш кой е Жак Превер или Теди Москов, но да имаш претенциите да си хванеш някой от читавите мъже, колкото и малко такива да са останали.

Мъжете с умствен капацитет не растат по дърветата, нито са баракуди – няма как да налапат стръвта веднага. Те също си имат нужда от своето ухажване и внимание.

Така че преди да се насочите към някой истински мъж, бил той българин или чужденец, се замислете не само за неговия потенциал, но и за своя собствен. Многопластовата индивидуалност би ви била само в плюс. Останалото си остава джакпота на живота – или го печелиш, или се връщаш отново и отново там, на ротативките.

 

Цялата съм нашарена, но понякога го крия

(Из поредицата статии „Терзанията на модерната жена“ в списание BIOGRAPH)

ЛАУРА НЕК*, юли 2017

LAURA_1

LAURA_2

Кадър от моите фотосесии като тату-модел. Щом майка ми ги хареса, значи всичко е наред. ФОТОГРАФИЯ: КИРИЛ ХРИСТОВ

 

Казвам се Лаура и съм на 31 години. Когато си направих първата татуировка, никога не съм очаквала, че години по-късно ще съм нарисувана подобаващо, или че ще се осмеля да буда тату модел. Тогава не мислех за последствията, интересуваше ме единствено да направя нещо, което вярвах, че ще ме накара да се чувствам по-истинска, по-удовлетворена, по-свободна, повече себе си…

Всичко започна, когато бях на 17. Дори не помня защо толкова исках да го направя. Просто идеята се появи в главата ми и реших, че ще опитам. Тогава дори не беше още толкова модерно, или поне хората, които познавах и го бяха направили, коренно се различаваха от хората, които са го направили днес. Отидох с приятел за кураж. Дадох 20 лева , които ми се струваха цял куп пари, защото сама си ги бях събирала. Нямах образ в акъла си, имах желание, което не противостоеше на забраната на родителите ми да го направя.

Татуирах си малко паяче на глезена и си тръгнах от студиото със самочувствие, което никога няма да забравя. Сякаш бях пораснала с 5-10 см. на височина. Дали защото бях престъпила една забрана и свърших нещо на своя глава, или може би защото вече се чувствах малко по-различна, не знам… Паячето символизираше нещо, но отдавна забравих какво. Пък и какво значение имаше, като за мен то символизираше нещо много повече – свобода…

Тогава никой не ме беше предупредил, че повечето хора рядко се спират дотук и никога не оставаш само с една татуировка. Че е някаква жестока краста, зарибяване, нещо като наркотик, искаш още и още… Да, обаче аз нямах повече пари. А и нашите все още ме гледаха накриво дори заради това малко нарисувано паяче, което сигурно в техните очи е изглеждало като тиранозавъра Рекс, нали…

Година по-късно започнах първата си работа през лятото. Бях си обещала нещо. И като човек, който обича да си спазва обещанията, дори тези, дадени пред самата мен, обещанието беше изпълнено. Първите изработени пари отидоха за две нови татуировки – една на плешката и една на кръста. Бях убедена, че тях по-лесно ще ги скрия от родителите си, докато 2-3 дни по-късно баща ми не реши да ме плесне по гърба за нещо и аз изквичах от болка… Репликите, които последваха, бяха очакваните – затворничка ли ще ставам, на каква се правя и т.н. И този скандал не ме спря. Последваха още татуировки, и още…

В началото си ги броях с някаква извратена гордост. После дойде момент, в който нашите се примираха, че очевидно няма да престана, а аз спрях да ги броя. Чувала съм безкрайно много мнения по въпроса – от хора, които смятаха, че е безумно тъпо, а после се нашариха целите и те; от хора, които ми се учудваха и ме питаха какво ще правя като остарея или имам деца и какво ли още не…

Имала съм и комични ситуации, както и такива, които са ме изкарвали извън равновесие. По ирония на съдбата и двете истории, за които ще разкажа, се случиха след като вече бях станала майка (да, пораснах т.е. остарях и родих дете, а татуировките си седят, какво да се прави, живот)…

Първата ситуация се разигра на една квартална детска площадка. Имам огромен проблем с ходенето по такива места заради безумните неща, на които всеки път съм ставала свидетел, но когато детето иска да се люлее, ти отиваш, няма как. Правиш компромис с нервната си система и си обещаваш, че този път всичко ще е наред. Да, ама след като една жена от 20 мин. си люлееше детето, без да се съобразява, че има още 5 подобни, които чакат за същата люлка (защото другата е очаквано счупена), борецът в мен за правда не издържа и реших да си отворя голямата уста. Опитах се да направя някаква забележка с напълно цивилизован тон, а получих крайно неочаквана и злобна ответна реакция. Беше лято и вече целият ми гръб беше татуиран, бях неподходящо облечена за детска площадка… Въпросната жена реши да ме удари по слабото ми място. При това без дори да си свали слънчевите очила. Чувайки отново онази реплика за затворничките, но този път в родителски контекст, ми дойде в повече. Исках да изкрещя, така че всички да ме чуят… Колко ограничен и прост трябва да си, за да смяташ, че татуировките или външния вид определят това какъв родител си?!… Докога хората ще имат предразсъдъци за това?

Не го направих. Не паднах на нейното ниво. Сдържах се. Вместо това й подхвърлих само една реплика, че би било добре да си маха очилата, когато говори с някой, от елементарно възпитание. След което си хванах детето за ръка и си тръгнах. Може би съм направила грешка, може би е трябвало да остана, може би е трябвало да срещна повече подкрепа от останалите родители, които също чакаха окупираната люлка да се освободи, но аз не съжалявам за нищо. Напротив, даже си извлякох поука, а дали и жената с очилата го е направила, едва ли някога ще разберем…

Известно време след това бързах да взема детето от детска градина. Бяха ми се обадили, че е с варицела. Срещу мен в улицата влиза джип. Улицата е еднопосочна – не за джипа, за мен. Изравняваме колите и си сваляме стъклата. Две видимо нагли мутри ме поглеждат с цялото самочувствие и наглост, събрани от вселената, ясно показващи, че аз трябва да им направя път. Аз казвам: „Пичове, к‘во правим, там има знак, нали го видяхте, тази улица е еднопосочна и вие сте в нарушение?“, а шофьорът ми отвръща: „Е, айде са, гледам, че сме от една порода, и ти имаш татуировки, не може ли да измислим нещо?“, при което аз избухнах в смях. Такава реакция не бях очаквала. Колкото и да бях изнервена и притеснена, една мутра успя да ме накара да се усмихна. Направих им път. Не защото не ми се спореше, не защото ме накара да се засмея, а защото в живота човек понякога наистина трябва да знае кога да отстъпи. И макар винаги да съм била с рогата напред, и аз си имам моменти, в които давам на заден ход. Трябва да има баланс, иначе човек нищо не може да постигне.

Да, ясно ми е, че онзи е продължил така да си кара и до днес, както и че майката с очилата сигурно все още смята, че нейното дете е с тотален приоритет в живота. Някои хора и някои неща не се променят.

Да бъдеш татуиран днес все още носи две крайно различни реакции в обществото. Една част от хората не одобряват и не разбират този начин на живот (да, това е начин на живот), правят го видимо или пък лицемерничат. Докато другите (по-често татуирани като теб) осъзнават, че това е вид изкуство и някак те подкрепят, все едно сте част от тайно братство. Или по-скоро не гледат на теб като на прокажен, а като на напълно нормален човек, какъвто всъщност си.

Майката на най-добрата ми приятелка в началото също не възприемаше факта, че дъщеря й се увлича по татуировките и се е понарисувала доста. Ала след време отиде и самата тя се татуира – на 49 години жената си направи първата рисунка по тялото. Моята майка никога няма да го направи, но поне вече срещам повече подкрепа в нейно лице. Когато й показах първите си професионално направени снимки, очаквах с нетърпение какво ще каже. Но вместо някакви остри забележки, тя реагира изненадващо различно. Каза, че снимките са много стилни и направени страхотно. Най-накрая не се чувствах черната овца в семейството!

Помня и още един момент, когато маникюристката ми ме попита за съвет. Каза, че нейната 17-годишна дъщеря иска да се татуира и ме попита кое студио бих им препоръчала. Искаше да е спокойна, че услугата ще бъде извършена качествено и професионално. Били се разбрали дъщеря й да си събере сама пари и когато стане на 18 да отидат заедно. Това вече беше друг подход, майката подкрепяше дъщерята от самото начало и беше видимо осъзнала, че понякога е по-добре да не се противоречи и забранява, а да се направи всичко възможно поне да помогнеш. На всички ни е ясно какво става, когато категорично кажеш „Не“ на 17-годишен тийнейджър и колко по-различни са нещата, ако го подкрепиш по правилния начин. Най-смешното в цялата ситуация, че това момиче в крайна сметка се отказа и така не отиде да се татуира.

Всеки си има свой личен мотив да го направи. В повечето случаи той се припокрива с неписаното правило, че цапаш тялото, ама чистиш душата си. Да, това си е вид емоционална терапия. И ако бях седнала още преди години да го обясня на майка си, много по-рано щях да срещна подкрепата, от която съм имала нужда.

Когато за първи път се запознах с родителите на съпруга ми, бях ужасно притеснена как ще реагират, като ме видят толкова татуирана, дали ще ме приемат, дали ще успеят да пречупят предразсъдъците си (ако имат такива) и да ме допуснат да се разкрия отвъд цветните рисунки по тялото ми.

Същото се случва всеки път, когато започна нова работа. От близо 2 години работя в чужбина, в друга европейска страна, където хората са далеч по-толерантни към това, отколкото например в Америка (там попълваш формуляр още при кандидастването за работа – дали имаш видими татуировки,  и по неписан закон това влияе на решението им). Първите 6 месеца си криех татусите. Исках първо да се докажа, да видят на какво съм способна и че това дали под костюма имам нарисуван „ръкав“ или не, няма абсолютно никакво значение за професионализма и отдадеността, с които мога да работя. Колегите останаха видимо изненадани, когато един ден в крайна сметка ме видяха по-разсъблечена на едно служебно парти. И осъзнаха, че човек може да има коренно различен „Аз“ в офиса и в личното си време. Същото важи и за майчинството.

Да, след 30-40 години ще има доста сбръчкани и татуирани бабички и дядовци по детските площадки, люшкащи вече внучета по люлките. Но в това няма нищо, абсолютно нищо лошо.

Все още се чувствам леко неудобно, когато хората ме зяпат втренчено по улицата. Спирали са съпруга ми в Лисабон, когато вървим заедно, за да му кажат, че жена му изглежда зашеметяващо. Заговаряли са ме безброй пъти, за да ми направят комплимент за татуировките, да ме попитат колко струват или къде съм си ги правила (да, татуировките скъсяват дистанциите определено). По детските площадки все още се чувствам по-различна и гледам да не парадирам много-много с моят личен телесен арт. Осъзнавам, че да бъдеш татуиран е малко като да бъдеш гей – може и на никой да не му пука за личния ти избор, но хората предпочитат да не им го навираш в лицето.

Вече няколко пъти синът ми ме е питал мама защо е нарисувана, няма ли да се изтрие и може ли и той така да се нарисува като порасне. И какво мислите, че мама му отговаря?

LAURA_3

*Лаура Нек е артистичният псевдоним на млада българка, която умело съчетава майчинството, работата в чуждестранен клон на мултинационална компания и изявите като тату-модел. Начетена, модерно мислеща, но и стъпила здраво на земята, за нас тя е подходящ пример за съвременна жена, която има какво да каже на нашите читатели по доста теми, в които ние от Biograph не сме компетентни. Затова я поканихме да напише серия материали, чиито автобиографични елементи се преплитат с нейната лична философия, формирана на базата на богат и понякога напълно нетрадиционен житейски опит.

 

 

Шарлот Маккини в късна доба

Една от най-одумваните американски сексбомби напоследък бе обилно заснета от папараци на излизане от нощния клуб Nice Guy в Лос Анжелис, придружавана от личния си шофьор – леко подпийнала и замаяна, но все така неизменно секси

 

Новата провокативна кампания на Calvin Klein

А вие какво правите в своите calvins?

Фотография: Харли Уиър

 

Булката на годината? Хадижа Ухажова

 

20-годишната никому неизвестна руска студентка по стоматология напълно основателно може да бъде провъзгласена за булка на годината. За сватбата й със сина му Саид руският олигарх Михаил Гуцериев – един от най-богатите хора в Русия, похарчи близо 1 милиард долара. На пищното тържество в Москва са присъствали около 600 гости, за чието добро прекарване са се погрижили Дженифър Лопес, Стинг, Енрике Иглесиас и Патрисия Каас. Хадижа е била натъкмена с разкошна рокля, ушита специално за нея от звездния дизайнер Ели Сааб, тежаща 25 кг и струваща 1 млн. долара. В края на тържеството пък заедно с 9-етажната сватбена торта се появила и Алла Пугачова.