В която Маргарита от музея на Херман Хесе в Лугано връща обратно огърлица от бисери
Джеймс Popoff*
Драги ми Неделчев,
Днес е неделя, но това не значи нищо, в такива мързеливи дни не пипам лап-топа, не пускам телевизора, нито пък ме интересува пощата, която се е издула като бременна котка в двора. Впрочем, да ти кажа, вече съм вкъщи, край езерото Лугано. Вчера ходих до музея „Херман Хесе“ в града. В Канада бях попаднал в един активарен магазин. Там видях стара снимка, на която Хесе е сниман с някакви хора, от другата страна пък се оказа, че той е надписал тази снимка до своя приятел Томас Ман.
Откупих тази снимка за някакви си $25 и великодушно я подарих на музея. Не зная дали си чел „Игра на стъклени перли“*, но знай, че Ман и Хесе са били повече от приятели и са си пращали писма, Ман по това време (1944) е живял в Ел Ей.
Едно найсточиво позвъняване обаче успя да ме накара да вдигна слушалката на моя ретро телефон вкъщи – Маргарита – уредничката от музея, искаше да се видим обезателно още днес. Уговорихме се това да стане на верандата у нас. Междувпрочем синоним на думата перла е думата “бисер”, както и вече остарялото „маргарит“ (от гръцки „Μαργαρίτα“ – „бисер“) Сетих се за това покрай разлистването на този роман.
Маргарита пристигна с велосипеда си. Бял панталон, ниски сандали, бейзболна бяла шапка, нежно розово червило и почти никакъв грим. В неделя съм без домашната прислужница и шофьора Емил, заради това импровизирам с плодовете на масата и някой и друг коктейл. Час и половина сме из страниците на Хесе и неговия свят, за да се уверим и двамата, че една стара чернобяла снимка може да сътвори чудеса. Неочаквано и за самия мен решавам, че можем да си позволим да отидем с моя Morgan Roadster до Женева, където е къщата на дядо и където се намира огромната библиотека. Поводът е споменът ми, че той притежава „Сидхарта“ – това е една друга перла от короната на Херман Хесе с автентичен негов подпис. Ще подаря и тази малка книжка на музея „Хесе“.
Да вметна само, че Маргарита е с около 10 години по-възрастна от мен, може би и малко повече. Слаба и с беузпречно тяло дама, която не носи бижута, освен една диадема, за да държи тежката й тъмноруса коса.
прочети още…
Не съм имал влечение към възрастните дами от времето на пубертета, когато исках да науча повече тайни за секса и бях неопитен хлапак. С Маргарита нещата не са just sex (просто секс), защото такива дами са твърде опитни, твърде дълбоки и твърде деликатно опасни. Потъвайки в необятния им сексуален свят, ти не се превръщаш в песъчинка, ти просто си атом на пясъка – невзрачен и объркан. Първата целувка с такава жена е като докосване с език на люта чушка и мед едновременно. Опитваш да се изтръгнеш, но медът е по-силен от тръпчивия вкус, доминира и продължава да те привлича.
Всъщност първата целувка продължи около 45 минути, след което се оставих в устните й, не казвам ръцете й. За тях бяха следващите 45 минути… И всичко това в прашната къща в Женева, на дебелия килим в библиотеката.
По-зрелите жени не поддържат огъня на страстта – те просто горят. Жаждата при тях е не само да те изпият, а и да разбереш, че на тях им е сладко от това, как иначе ще разбереш сливането в едно…
Драги ми Неделчев, четейки всичко написано дотук, сигурни се чудиш за какво ти описвам това? Защото се почувствах като мидата „икешо“, в която Маргарита е успяла да се пъхне, за да се превърне в истинска перла. Обратно по пътя към Лугано Маргарита реши да опита още веднъж от амброзията, която тъй много й се услади. Трябваше да шофирам с не повече от 60-70km/h, но честно да ти кажа – заслужаваше си.
На другия ден й пратих една огърлица от перли, а вечерта тя ми ги върна по нарочен куриер с една малка бележка в плик. На бележката със зелено мастило и ръчно бе написала:
„Джеймс, не бих искала да бъда обект на твоите чувства, а само перлата, която се измъква от мидата и разбира колко е хубав светът“.
Та така, драги ми Неделчев, когато една жена иска да те постави на място, тя винаги може да го направи. Мястото може да е килер, а може и да е мидата, която крие скъпоценната перла…
–-
* jamespopoff@gmail.com
** Роман от 1943 г. Заради него Хесе получава Нобелова награда през 1946-а. Издаден на български през 1980-а от издателство „Народна култура“ в превод на Недялка Попова.
Вашият коментар