Дан Колов – царят на кеча

Легендарният борец е първата истинска световна звезда на България. Сразява с лекота противниците в продължение на 30 години, трупа милиони и умира като бедняк заради щедрото си сърце

ВАСИЛЕН ДИМИТРОВ/ списание BIOGRAPH

Мащабното и бутафорно шоу, наречено кеч, през 20-те и 30-те години на миналия век е било истински кървав спорт. Борба, при която основното правило е, че няма правила. Зали като „Медисън Скуеър Гардън” в Ню Йорк или „Пале де Спорт” в Париж буквално били претъпкани при капацитет от 30 хиляди места. Трошачът от Бронкс и Удушвачът от Токио оправдавали всяка буква в прозвищата си, защото ударите им с лакти и колене често водели до трайни контузии. Понякога и до фатална развръзка.

Най-великият мъж от тази епоха бил българин. Заслужил славата си като Дан Колов, Дончо Колев е първата голяма родна звезда с международно признание. Мачът му за европейската титла с французина Анри Деглан е предаван пряко по радиото в десетки държави – Европа, Америка и Австралия.
Журналистите се надпреварвали да му измислят прякори като Кинг Конг, Кралят на кеча и Балканският лъв. Той покорил света с победи в над 2000 срещи във времена, когато спортът бил последната грижа на държавата. Дан Колов обаче завладял сърцата на бедни и богати най-вече с милосърдните си жестове и благотворителност.
На 7 април 1935 г. известният с точността си влак „Ориент Експрес” закъснява с 3 минути. Софийската гара е почерняла от човешкия мравуняк. Никой от стотиците официални гости – царе, министри, генерали, не се е радвал преди това на такова посрещане. Нито един не е дошъл тук по принуда – работници, студенти, ученици, интелектуалци, селяни от околността… Всички искат да видят Дан Колов.
Само преди дни той е препасал диамантения пояс като европейски шампион. Детронирал е насред Париж в „Пале де Спорт” олимпийския и планетарен шампион от Франция Анри Деглан – Човекът с хилядата хватки. Вестниците не спират да тиражират образа на българина преди да прекрачи въжетата на ринга, за да влезе в историята.
Могъщият Дан Колов е загърнат в червения си халат. Изпод плътната лъскава материя не се вижда нищо – дори челичените му ръце и невързаните обувки от крокодилска кожа за хиляди долари. Кръстът му е препасан с хлабав колан, а нагоре халатът открива косматите гърди и изпъкналите мускули на 120-килограмовото му тяло. На гърба коприната е опъната и върху нарисувания герб играе буйната грива на жълтия лъв, разпростряла се върху плешките му. Когато Царят на кеча мръдне, мърда и Царят на животните.Не всеки би могъл да носи на гърба си такава рисунка.

Трудно могат да се предадат чувствата на човек, който след 30 г. за пръв път се завръща в родината си. Дори след като е видял Ню Йорк и опиращите в небето небостъргачи, след лукса на Париж и облените в слънце булеварди на Хавана, след като е пълзял из хорския мравуняк на Хонконг и Токио, Дончо гледа в захлас къщурката, върху която е написано с въглен „Добре дошъл, Дан Колов!”.
Шампионът няма търпение да стъпи на българска земя. Не успява. Морето от народ го поема с хиляди ръце.
Предлагат му файтон до родното село Сенник. Спира ентусиазмът им, изръмжавайки: „Пеш си тръгнах, пеш ще се върна!”

Съкровеното му желание е да прегърне майка си Яна. „Във вестник „Зора” се тиражира статия, че в Париж се е появил един силен българин. Нарекли го Дан Колов. И само след 2-3 седмици идва писмо от Франция: „Жив съм, здрав съм, имам състояние. Кажете с какво мога да ви помогна?”, спомня си за пред bTV години по-късно племенницата на шампиона Янка Балканска – внучка на брат му Жельо. Тя се грижи за къщата-музей на Дан Колов и днес е на над 70 години. Има син, дъщеря и внуци, които живеят в Севлиево. При посрещането му през 1935-а тя е на 5 години.
„Целият Балкан се беше изсипал, коне, магарета, народ, пълно с хора по площадките. Всеки искаше да го види, да го пипне, да му се порадва. Прибра се дядо Дончо, отива най-напред при баба Яна. Тя горката слисана от радост и мъка преплетена с радостта. Помня ги, не могат да се наплачат и двамата”, допълва Балканска.

Заедно с големия си брат Деню и други роднини, Дончо заминава на гурбет в Унгария на 1 март 1905-а, още ненавършил 13 години. Сенничани се славят с името на добри градинари. Залавят се на работа в зеленчуковата градина на българин от Лясковец, като живеят в общо помещение с още 25 работници. Вечер преди да заспи, Дончо мисли за родината. Бори се с носталгия и спомените по приключилото без време детство…

Родителите на Дан Колов – Яна Живкова и Кольо Денев, дошли от тревненските села. И двамата били здрави балканджии с пословична сила. Разказват, че младият тогава мъж сам носел цели дървета, необходими за строежа, а съпругата му повдигала цяла каруца. Те се задомили през 1882 година, строили къща в родното село на Кольо в Тетевенския балкан. После се преместили в търсене на поминък в село Чадърли, в което до Освобождението населението било изцяло турско със 7 джамии. Родили им се шест деца – Деню, Иванка, Желю и Деша, Дончо и Георги. Появата на предпоследното на 26 декември 1892 г. с нищо не подсказвало, че тази дата ще се помни и чества през годините.

Дончо растял здрав и палав.

Ненавременната смърт на Кольо Денев на 24 февруари 1897 г. била първият жесток удар на съдбата над многолюдното домочадие и малкия Дончо, едва навършил 4 години. Не след дълго се наложило да работи като пастир, заедно с другите селски деца, за да помогне на майка си, която трябвало да се справя без никаква помощ с изхранването и възпитанието на шестте си рожби.

Учил с другите деца в селското школо, но веднага си проличало, че не в това ще бъде силата му. Любопитното е, че майка му искала да стане уважаван селски учител. Самият той след години разказва: „В училище не бях много щастлив, защото не можех да завърша повече от четвърто отделение”. В него напирала огромната физическа сила, наследена от родителите му. Прибирал се от училище, захвърлял учебниците и тичал навън с приятелите си. Любимото му занимание било да се пребори с тях и да ги победи. Тогава бил в стихията си, а след години си спомня: „Още от най-ранна възраст страстно обичах борбата.”

Майката трудно се справяла с лудориите на буйното дете, а все по-трудно подсигурявала прехраната. С двама сънародници, след няколко години тежка работа в Унгария, Дончо взема решението да замине още по-далеч от родината. В края на октомври 1909 година, с много други бедни емигранти, той пристига с италианския кораб в Ню Йорк с надеждата за по-добро бъдеще в страната на неограничените възможности. Млад и видимо силен физически, веднага започнал работа като хамалин на пристанището в Ню Йорк.

Атмосферата била като в „Кръстникът II”, когато младият и гладен Вито Корлеоне броди из бедните престъпни улици на Малката Италия. По-късно в разгара на „сухия” режим мафиот (според митовете човек на Ал Капоне) ще му предложи доходна работа. Просто трябвало да помага при сбиванията или да разтовари алкохола.
Предпочита да блъска по пристанищата. На кея трудът е сред най-тежките, гъмжи от хора, заинтересувани да пречат на работата му. Не се плаши, пък и няма избор. После се пробва като строител на небостъргачи. Всеки ден се издига над Ню Йорк с необезопасен външен асансьор, а под краката му се люлее обляна във вар и цимент площадка.
Напуска Ню Йорк, привлечен от обявите за работа в Скалистите планини, където фирмата „Трансконтинентал Рейлроуд” прокарва железопътна линия през Америка. Строежът, който започва едновременно от бреговете на Атлантическия и Тихия океан, влиза във вековни гигантски секвои и минава покрай гейзерите на прочутия парк Йелоустоун. Българите блъскат на най-предната достигната от строителите точка.
С легенда граничат разказите как с изумителна сила Дончо носел огромни товари и дори можел да усуче железопътна релса около врата си. Работниците били разделени на лагери. Дончо бил от този на славяните, редом със сърби, руснаци и поляци. Между бачкаторите се организирали борби, а получилият безценни уроци от пехливанин, борил се стотици пъти на мегдана, Колев разбива всеки противник. С него се гордеят не само българите.

После нашият сменя отново локацията и работата. Поти се в каменовъглени мини, стоманолеярен завод. През 1912-1913 г. работи по изграждането на водната централа на река Мисисипи при град Киакък, щата Айова.

Получава първия си медал, но не заради спорта.

Връчва му го Фю Купър – главен инженер на „Мисисипи Ривър Пауър Къмпани”, гравиран с името Дан Колеф и текст „Връчен за достойна работа”.
В свободното си време вместо да си почива, тренира. Златната му възможност е, когато в градчето Хоумстед, близо до Питсбърг, решава да се изправи срещу най-силния борец на пътуващия цирк „Виктория” – Джим Лоурънс. Побеждава го. Сложено е началото на знаменателната му кариера.
Скоро си намира и мениджър. Дейвид Харисън обмисля няколко варианта за име. Според него американските борци обичан своите състезатели. Предлагат името Дан Колин. Младият борец е непреклонен: „Дан – иди-дойди добро име. Но никакъв Колин.

Името ми трябва да завършва на „ов” и толкова!”

За тези първи години, в които полага основните на спортната си слава Дан Колов разказва: „От 1917 до 1925 година направих много борби, от които съм загубил само няколко. По това време се борех и гръко римска (класическа) и американска борба и еднакво имах успех и в двете системи. Много организатори на състезания ми пречеха да се проявя още в началото, като не ми даваха възможност да се боря често”.
Една от причините е неговата честност, неподкупност и принципната му позиция никога да не участва в уговорени мачове.
Влиза в схватки и побеждава най-силните мъже. Любимата му хватка била самолет – рязко и бързо се врязвал в краката на противника, повдигал го над главата си и с леко завъртане го тръшвал по гръб. След дългия низ от победи в Америка журналистът Донъл пише: „Дан Колов е колоритна фигура от световен мащаб. Не мога да скрия възхищението си от така ярко изразената кариера. Той събори преградите, които стояха пред него. Сам и без чужда помощ”.

1925-а е знаменателна за българина

с осъществяването на първото му турне извън САЩ. Поканен е от японската федерация по борба. На борда на луксозния пътнически кораб „Фуруку Мару” Колов е забележителна фигура. Приготвят му храна по собствени рецепти. Привлича погледите с тренировките с тежести, но най-голяма атракция са борбите му. Избира си най-яките момчета от екипажа или изобщо измежду желаещите.

В Япония Балканският лъв натръшкал шестима елитни местни борци, но голямата му цел била сблъсъка с Джики Хиген. Известен с прозвището Удушвачът, азиатецът не се колебаел да приложи прословутата си хватка – ножица с крака през врата, нерядко смъртоносна за противника. Организаторите се опитали всячески да откажат двубоя. Хиген бил племенник на самия император. Не можело да бъде допуснато развенчаване на богоизбрания. В крайна сметка мачът се състоял в Токио пред 30 хиляди зрители, а в официалната ложа бил самият император. Допреди края на Първата световна война той не бил виждан от простосмъртен.
Двучасовият двубой приключил със счупен гръбнак на Хиген. Колов сам вдига победоносно ръката си.

Домакините не могли да приемат достойно загубата на своя идол и над Дан Колов е организирано покушение. Замерен е със самурайски нож в хотела (след години ще се опитат да го убият и с електрическа змиорка – б.а.).

С въоръжена охрана и силно огорчен, Колов отплава на борда на американски милионер, който отказва да му вземе пари и го кара към Хаваите. „Заклевам се, че никога повече няма да стъпя в тази страна, в която хората, за да спасят честта си, най-спокойно си разпарят корема, а не могат да простят на един чужденец, че в честна борба е победил един техен шампион”, заявява Колов.
На следващата сутрин никой вече не говори за България като за държавица близо до Османската империя. Царството ни вече съществува за света.
След победния рейд в Страната на Изгряващото слънце, Колов

доказва своята неудържима
мощ на всички континенти.

През 1927-1928 година той е на дълго турне, което започва в Аржентина и Бразилия. След срещите в Буенос Айрес и Рио де Жанейро, за които не се знае много, той заминава за Китай. Стилът на борците от Манджурия до Тибет му е непознат и въпреки това той побеждава много силни и пъргави мъже в Шанхай, Кантон, Нанджин (където се проведоха Младежките олимпийски игри през август) и Пекин. Бори се и на Черния континент.

Срещите са в най-големите градове на тогавашната колониална Южна Африка – Кейптаун, Йоханесбург, Порт Елизабет, както и в Солдсбъри, Зимбабве и Найроби, Кения. Мачка и в Мексико, Нова Зеландия, Австралия. На петте континента.
Славата работи за него. Считан е за непобедим. Многократно му отправят предложения да приеме американско поданство. Непреклонен е: „Не мога да се откажа от България никога. Не зная дали някой е изпитвал такава мъка по родината, както аз. Напуснах я като момче, макар че нищо не зная за нея, тя ми е по-свидна от всичко на света.

„Чувствам се силен, защото съм българин!”
Продължава да преследва американеца от гръцки произход Джим Лондос, но типично по византийски световният шампион бяха от мач за световната титла в продължение на 20 години. Дори когато Колов, който е член на „Атлетическия клуб” в Ню Йорк, му предлага 20 хиляди долара лични пари за сблъсъка.
В Париж побеждава и най-силния човек на планетата Шарл Ригуло. Преди тази среща българинът с тънка ирония заявява, че борбата не е вдигане на тежести.

Когато не се бори, милионерът Колов отмаря в Калифорния, където отглежда плодове или е във виличката си в Канада, разположена край езеро в гъста вековна гора недалеч от Монреал. Там се отдава на голямата си страст – лова.
Гостите пристигат по десетина на ден. За тях се грижи абаносовият исполин Джо, дошъл с Дончо от Африка. Огромните му бифтеци от еленско, лос или мечешко опитват и големите му съперници. Като приказка звучи историята, разиграла се в сърцето на Канада, когато четирима шампиони по кеч премерили сили на канадска борба. До един били натръшкани от българина.
Друга легенда, подхранваща митологичния образ на Колов, е че той като Боримечката се борил минути с гризли, докато достигнал до пушката си. Този път не бил в компанията на търсача на следи и негов приятел – индианецът Черната птица.

След завръщането си в България Царят на кеча продължава да се бори. В организирани от него състезания каляват своето майсторство и добиват популярност много наши майстори на тепиха: Димитър Стойчев, Киро Андреев, Серафим Маршалов, Юруков, Тодор Найденов, Ст. Пеев, Ичо Кяев, Иванов, Евлоги Георгиев, Ив. Манчев… Избрал България за изходен плацдарм на своите продължителни турнета из чужбина, вече възрастният Колов прави всичко възможно при излизанията си да бъде придружаван от колкото се може повече български борци.
Продължава заниманията си с младите състезатели на основания от него в София Спортен клуб по борба „Дан Колов”. Не пропускал да се срещне и със спортистите от Севлиево.

През 1939-а е прощалният мач на Колов на стадион „Юнак” в София. На 46 години е, когато смачква за втори път португалeца Ал Парейра и си връща европейската титла. Балканският лъв побеждава почти до самата си кончина и това дава повод за продължителни спекулации: умрял ли е той от естествена смърт? Неговите съселяни поддържат версията, че е бил отровен от зложелатели, загубили вяра, че могат да го победят.

Само 10 дни преди да издъхне, те срещали все още могъщата фигура на Бай Данчо. А трупът му тежал около 50-ина килограма при погребението му…
Три години преди смъртта си по време на лов в Нова Зеландия, където простива, шампионът храчи кръв. Разбирайки за болестта му, земляци от Троян веднага му отправят покана за лечение в открития наскоро Държавен санаториум за лечение на белодробна туберкулоза в края на града. Дан Колов идва на преглед, лекарите го диагностицират и му предлагат да постъпи веднага на лечение. По онова време все още е много трудно да се накарат болните да се лекуват от коварната болест. Това е причината световноизвестният борец да откаже хоспитализиране. Надява се, че неговият здрав организъм и чистият въздух в родното село Сенник ще му помогнат да оздравее.

Натъртените му от хилядите тръшкания по ринга ребра и бели дробове обаче са бомбата със закъснител, която накрая избухва.

Част от роднините на Дан Колов категорично отхвърлят версията, че е заразен умишлено с туберкулоза. „Не се пазеше, не обичаше да ходи на лекар. След борба, както е потен, ще се изкъпе със студена вода. А и си я имаха пустата болест в рода – баща му е умрял от нея”, заключва един от племенниците му.
Последното желание на Балканския лъв е да хапне попара, козунак и пуешко. Финалните думи на титана били: „Дръжте го! Дръжте го!” но никой не разбрал техния смисъл.

Великият Дан Колов издъхва ненавършил 48 години, на 27 март 1940-а. Новината за смъртта му е сред водещите заглавия във вестниците през следващите дни. За погребението му идват неколцина деятели от София. Земляците го изпращат тържествено. В многолюдното траурно шествие се включва гарнизонът на Севлиево с почетната си конна рота. Погребват го срещу Балкана умишлено. Символиката е ясна: Планина срещу планината.
Преди да издъхне, роднините му го питат къде се намират мините му в Америка и имотите във Франция. Дан Колов казва, че по-добре е да не ги търсят, „ако потърсят 10 долара, ще им вземат 10”. В джоба си имал само 10 лева.

Когато се прибира в родината през 1935-а, родата му е задлъжняла. Изплаща дълговете на всички близки. Дан Колов е склонен да помага на всички, на бедни студенти и сънародници. Пред къщата му от сутринта имало опашка от просяци, сакати. Българите в неговите хотели в Америка не плащали. Бившият кмет на Сенник Пенко Драганов разказва, че Дан събирал всеки ден децата и ги водел на сладкарница. Едва когато слагал пред всяко от тях чиния с пасти, си тръгвал спокоен. На вратата се обръщал към сладкаря и му нареждал: „А когато си излизат, давай им по един голям шоколад „Крава”!”
Доплаща обучението в Сорбоната на закъсал български студент. Помага на друг – от неговото село, да се учи също във Франция. Не остава и закъсал бивш съперник. Дарява хонорара си от 2000 долара за победата над англичанина Кинг Къртис за защитата на Георги Димитров в Лайпцигския процес.

„Аз не съм комунист. Но аз съм българин и не мога да бъда спокоен, когато животът на друг българин е в опасност”, заявил Колов.

При друга победа в Париж шампионът заявяври премията си, а организаторът контрира изумен: „С тази сума в САЩ бихте могли да купите самолет?!”. „Прекрасна идея”, отвърнал. През 1937-а дава 500 хиляди лева за закупуването на самолет за Българската гражданска авиация. Може би и защото любимата му хватка е самолет.
Токът в селото често спирал. Колов купил първата електрическа турбина за Водно-електрическа централа у нас. Дал внушителна сума за построяването на Ловен дом в Севлиево и много други. Раздал милиони за благотворителност. Мнозина го предупреждавали, че има широки пръсти. Контрирал с една от любимите си фрази: „Аз не обичам половинчати работи. Когато става въпрос за благотворителност, трябва да се дава всичко!”.