Дейвид Духовни: Музиката ме спаси!

Правил съм всичко в своя живот и невинаги се гордея с това, признава харизматичният актьор в телефонен разговор с българското списание BIOGRAPH

ЦВЕТА ВРАНГОВА-МИТОВА/ Biograph #89, февруари 2019

Това интервю се случи почти инфарктно. Отдавна си бяхме набелязали този актьор като личност, с която искаме да разговаряме, но трябваше да почакаме доста преди това да се случи. Изненадващо и за късмет, Дейвид Духовни откликна на молбата ни. Ентусиазмът му скочи, след като разбра, че ще фигурира върху корицата на най-четеното българско списание. Успя да ни отдели 15-ина минути от времето си, но го направи искрено и от сърце.

Телефонният разговор бе поредното доказателство, че Духовни е наистина голяма работа – и като актьор, и като мъж. Харизматичен, приказлив и много земен, пред нас той сподели, че в момента е изцяло посветен на музиката, но скоро отново ще го гледаме в голям телевизионен проект. На 10 февруари той представи в Букурещ новия си рок-албум Every Third Thought.

Мистър Духовни, благодаря Ви, че се съгласихте да говорите с нас! Разбрахме, че скоро ще бъдете близо до нас – в Румъния, където ще имате концерт. Новото Ви амплоа на музикант е изненадващо за мнозина. Как започна това?

– Да, изненадах страшно много хора, като започнах да свиря на китара, а после и да пея. Реших, че трябва да се занимавам и с музика, защото нямаше ден в живота ми, в който да не съм слушал музика. Това не беше просто каприз, а нужда. Благодарен съм на хората, които започнаха да ме слушат и ме подкрепиха, когато издадох първия си албум Hell Or Highwater през 2015-а. Това беше много важно събитие за мен, защото се страхувах как ще се приеме. В началото реших да обявя, че е за благотворителност, но си казах, че така или иначе ще се намери някой, който да ме наплюе, и просто застанах с името си зад музиката, която правя.

 Значи ли това, че сте решили да спрете с филмите?

– Не, не. Това са двете неща, на които съм се посветил тотално. Но след толкова години като актьор, имах нужда да бъда себе си, а не само роля, която съм изиграл. Израстнах през 60-те и 70-те – тогава музиката беше всичко, много повече от Холивуд. Помня, че свирих на китара, пригласяйки на „Бийтълс“, Боб Дилън, Том Пети и други по радиото. Много исках да пиша песни, музика, да бъда един от тях. Когато станах актьор, пишех поезия и после ми хрумна, че мога да напиша и песен. Най-интересно беше именно откритието, че всъщност мога да пиша и музика!

Какво искате да Ви се случи в музикално отношение?

– Не съм сигурен! Знам само, че влагам цялата си душа в албумите си – обичам искрено това, което правя. Може би искам да се видя като човек, който ще напише сценария за филма, ще го адаптира, режисира, озвучи и после ще играе в него! На това му се казва сбъдната мечта!

Знаете ли, когато човек говори с Вас има чувството, че си говори с Ханк Муди от „Секс до дупка“ (Californication) или с Мълдър от „Досиетата Х“… Кой от двамата беше по-труден за Вас?

– Това е, защото много дълго сте ме гледали по телевизора! Случва ми се постоянно, нормално е. Дори приятелите ми се чувстват така понякога, което в крайна сметка значи, че съм се справил добре с тези толкова различни характери. Не мога да кажа кой точно беше по-труден за изграждане. Очевидно е, че двамата са твърде различни – поне на пръв поглед, но ги свързва това, че са много противоречиви личности. Аз обичам да играя такива хора. Като актьор искам да запазя за себе си тайната на това да изиграеш двама толкова обичани, но различни тв герои. Имам си своите трикове, също както ги имам и в музиката. Всичко, което правя, е различно на вкус. Но определено най-трудната част в професията ми е това да не изгубиш себе си, когато твърде дълго си играл определен човек. Точно затова музиката ми дава свобода и ми е значително по-лесно просто да бъда това, което съм.

 Какво беше усещането да се завърнете в кожата на Мълдър след толкова години пауза?

– Като торнадо от емоции! Мълдър, както и аз самият сме променени. Времената са други. В това отношение  „Досиетата Х“ винаги са били една крачка напред за времето си. През 90-те науката беше съвсем различна, а най-интересното на този сериал беше именно научния подход на шоуто – революционните идеи, които имахме тогава изглеждаха непостижими, а сега са много вероятни и едва ли не общоприети. Това, с което някога шокирахме, днес е просто част от науката. Вече не изглежда псевдо наука да стъпиш на Марс например. Извънземните форми на живот не се отричат с насмешка и не ни изглеждат толкова фантастични. Като цяло се радвам на напредъка на „Досиетата Х“ и беше страхотно да видим какво се случва с героите ни. Освен това, хората тъкмо бяха забравили да ме питат дали сме гаджета с Джилиън Андерсън и ето, че пак се започна! Шегувам се! Не сме!

В интервюта сте казвали, че често Ви се случва да живеете в сянката на Ханк Муди от Californication. Защо?

– Хората са ужасно влюбени в героя ми. Искат да приличат на него. Искат да живеят като в „Секс до дупка“. Не може да си представите колко мъже са ми казвали, че се чувстват като Ханк в реалния живот. Ако пък са над 70-годишни, им казвам: уау, респект! Но все пак, това е много смешно, защото, честно казано, никой не е Ханк Муди и няма как да бъде. И аз не съм – нямаме почти нищо общо, колкото и на много хора да им се иска да е така! Беше чудесно шоу, едно от най-добрите за всички времена, но свърши. Време е да продължим напред. Има още много нови Ханк-овци!

Ако сложим Муди и Мълдър в една стая, какво според Вас ще си кажат?

О, това е толкова трудно да се каже! Сигурно ще имат нужда от много питиета, преди да станат приятели и ще ме критикуват, защото съм решил да правя музика. Муди е толкова критичен и циничен, че бих се страхувал какво ще си помисли за мен самия (смее се – б.а.)

Написали сте две книги, режисирате филми, пишете поезия, на турнета сте с групата си и продължавате да снимате като актьор. Как изобщо намирате време за личен живот?

– Не знам как става наистина. Нямам идея как изобщо все още се справям, постоянно се надпреварвам с времето. Или с вдъхновението, което не идва точно когато на мен ми се иска. Има толкова много работа за вършене, че ако не успея със задачите за деня, се чувствам виновен. Винаги гледам да отделям време на семейството си, защото с годините човек осъзнава, че децата му са там и те гледат какви ги вършиш! Още не знам как възприемат всичко, което правя, защото, честно казано, не съм от бащите, които държат на всяка цена децата му да се гордеят с него. Изобщо не ми се иска да им предлагам да четат книгите ми, да слушат музиката ми или да ме гледат! По-важното е, че аз се гордея с тях! Но дъщеря ми си направи татуировка с част от текст на моя песен и мисля, че това е най-хубавото признание, което съм получавал за всичко, което правя.

От 90-те насам сте в публичното полезрение. Кой беше най-трудният момент дотук?
– Не се оплаквам, че съм публична личност – има си хубави и лоши страни. Понякога не струва изобщо, но друг път е страхотно. На въпроса ви – мисля, че е добре документирано кой беше най-трудният момент в живота ми досега. Пристрастеността ми (към секса – бел. ред.). Правил съм всичко в своя живот, но музиката ме спаси. Това е моят най-добър стрес лечител. Не думите са най-универсалното нещо между хората, а музиката.
Слушате ли собствената си музика, когато имате нужда да отпуснете?

– Не, не. То е същото като да ме питате дали гледам мои неща, когато искам да гледам нещо. Точно преди да се чуем с вас, слушах Елтън Джон. Обожавам го! Искам да свирим заедно, това ми е мечта. В киното обичам Марлон Брандо и Даниел Дей-Люис, а в музиката Елтън. Той също е на турне. Ако го интервюирате, кажете му, че го чакам да ми се обади (смях).

Благодаря Ви за този разговор. Какво ще кажете на читателите на списание Biograph?

– Аз благодаря за това, че ще съм част от списанието ви! За мен е чест. Благодаря, че ме гледате през всичките тези години. Респект!