Цялата съм нашарена, но понякога го крия

(Из поредицата статии „Терзанията на модерната жена“ в списание BIOGRAPH)

ЛАУРА НЕК*, юли 2017

LAURA_2

Кадър от моите фотосесии като тату-модел. Щом майка ми ги хареса, значи всичко е наред. ФОТОГРАФИЯ: КИРИЛ ХРИСТОВ

Казвам се Лаура и съм на 31 години. Когато си направих първата татуировка, никога не съм очаквала, че години по-късно ще съм нарисувана подобаващо, или че ще се осмеля да буда тату модел. Тогава не мислех за последствията, интересуваше ме единствено да направя нещо, което вярвах, че ще ме накара да се чувствам по-истинска, по-удовлетворена, по-свободна, повече себе си…

Всичко започна, когато бях на 17. Дори не помня защо толкова исках да го направя. Просто идеята се появи в главата ми и реших, че ще опитам. Тогава дори не беше още толкова модерно, или поне хората, които познавах и го бяха направили, коренно се различаваха от хората, които са го направили днес. Отидох с приятел за кураж. Дадох 20 лева , които ми се струваха цял куп пари, защото сама си ги бях събирала. Нямах образ в акъла си, имах желание, което не противостоеше на забраната на родителите ми да го направя.

Татуирах си малко паяче на глезена и си тръгнах от студиото със самочувствие, което никога няма да забравя. Сякаш бях пораснала с 5-10 см. на височина. Дали защото бях престъпила една забрана и свърших нещо на своя глава, или може би защото вече се чувствах малко по-различна, не знам… Паячето символизираше нещо, но отдавна забравих какво. Пък и какво значение имаше, като за мен то символизираше нещо много повече – свобода…

Тогава никой не ме беше предупредил, че повечето хора рядко се спират дотук и никога не оставаш само с една татуировка. Че е някаква жестока краста, зарибяване, нещо като наркотик, искаш още и още… Да, обаче аз нямах повече пари. А и нашите все още ме гледаха накриво дори заради това малко нарисувано паяче, което сигурно в техните очи е изглеждало като тиранозавъра Рекс, нали…

Година по-късно започнах първата си работа през лятото. Бях си обещала нещо. И като човек, който обича да си спазва обещанията, дори тези, дадени пред самата мен, обещанието беше изпълнено. Първите изработени пари отидоха за две нови татуировки – една на плешката и една на кръста. Бях убедена, че тях по-лесно ще ги скрия от родителите си, докато 2-3 дни по-късно баща ми не реши да ме плесне по гърба за нещо и аз изквичах от болка… Репликите, които последваха, бяха очакваните – затворничка ли ще ставам, на каква се правя и т.н. И този скандал не ме спря. Последваха още татуировки, и още…

В началото си ги броях с някаква извратена гордост. После дойде момент, в който нашите се примираха, че очевидно няма да престана, а аз спрях да ги броя. Чувала съм безкрайно много мнения по въпроса – от хора, които смятаха, че е безумно тъпо, а после се нашариха целите и те; от хора, които ми се учудваха и ме питаха какво ще правя като остарея или имам деца и какво ли още не…

Имала съм и комични ситуации, както и такива, които са ме изкарвали извън равновесие. По ирония на съдбата и двете истории, за които ще разкажа, се случиха след като вече бях станала майка (да, пораснах т.е. остарях и родих дете, а татуировките си седят, какво да се прави, живот)…

Първата ситуация се разигра на една квартална детска площадка. Имам огромен проблем с ходенето по такива места заради безумните неща, на които всеки път съм ставала свидетел, но когато детето иска да се люлее, ти отиваш, няма как. Правиш компромис с нервната си система и си обещаваш, че този път всичко ще е наред. Да, ама след като една жена от 20 мин. си люлееше детето, без да се съобразява, че има още 5 подобни, които чакат за същата люлка (защото другата е очаквано счупена), борецът в мен за правда не издържа и реших да си отворя голямата уста. Опитах се да направя някаква забележка с напълно цивилизован тон, а получих крайно неочаквана и злобна ответна реакция. Беше лято и вече целият ми гръб беше татуиран, бях неподходящо облечена за детска площадка… Въпросната жена реши да ме удари по слабото ми място. При това без дори да си свали слънчевите очила. Чувайки отново онази реплика за затворничките, но този път в родителски контекст, ми дойде в повече. Исках да изкрещя, така че всички да ме чуят… Колко ограничен и прост трябва да си, за да смяташ, че татуировките или външния вид определят това какъв родител си?!… Докога хората ще имат предразсъдъци за това?

Не го направих. Не паднах на нейното ниво. Сдържах се. Вместо това й подхвърлих само една реплика, че би било добре да си маха очилата, когато говори с някой, от елементарно възпитание. След което си хванах детето за ръка и си тръгнах. Може би съм направила грешка, може би е трябвало да остана, може би е трябвало да срещна повече подкрепа от останалите родители, които също чакаха окупираната люлка да се освободи, но аз не съжалявам за нищо. Напротив, даже си извлякох поука, а дали и жената с очилата го е направила, едва ли някога ще разберем…

Известно време след това бързах да взема детето от детска градина. Бяха ми се обадили, че е с варицела. Срещу мен в улицата влиза джип. Улицата е еднопосочна – не за джипа, за мен. Изравняваме колите и си сваляме стъклата. Две видимо нагли мутри ме поглеждат с цялото самочувствие и наглост, събрани от вселената, ясно показващи, че аз трябва да им направя път. Аз казвам: „Пичове, к‘во правим, там има знак, нали го видяхте, тази улица е еднопосочна и вие сте в нарушение?“, а шофьорът ми отвръща: „Е, айде са, гледам, че сме от една порода, и ти имаш татуировки, не може ли да измислим нещо?“, при което аз избухнах в смях. Такава реакция не бях очаквала. Колкото и да бях изнервена и притеснена, една мутра успя да ме накара да се усмихна. Направих им път. Не защото не ми се спореше, не защото ме накара да се засмея, а защото в живота човек понякога наистина трябва да знае кога да отстъпи. И макар винаги да съм била с рогата напред, и аз си имам моменти, в които давам на заден ход. Трябва да има баланс, иначе човек нищо не може да постигне.

Да, ясно ми е, че онзи е продължил така да си кара и до днес, както и че майката с очилата сигурно все още смята, че нейното дете е с тотален приоритет в живота. Някои хора и някои неща не се променят.

Да бъдеш татуиран днес все още носи две крайно различни реакции в обществото. Една част от хората не одобряват и не разбират този начин на живот (да, това е начин на живот), правят го видимо или пък лицемерничат. Докато другите (по-често татуирани като теб) осъзнават, че това е вид изкуство и някак те подкрепят, все едно сте част от тайно братство. Или по-скоро не гледат на теб като на прокажен, а като на напълно нормален човек, какъвто всъщност си.

Майката на най-добрата ми приятелка в началото също не възприемаше факта, че дъщеря й се увлича по татуировките и се е понарисувала доста. Ала след време отиде и самата тя се татуира – на 49 години жената си направи първата рисунка по тялото. Моята майка никога няма да го направи, но поне вече срещам повече подкрепа в нейно лице. Когато й показах първите си професионално направени снимки, очаквах с нетърпение какво ще каже. Но вместо някакви остри забележки, тя реагира изненадващо различно. Каза, че снимките са много стилни и направени страхотно. Най-накрая не се чувствах черната овца в семейството!

Помня и още един момент, когато маникюристката ми ме попита за съвет. Каза, че нейната 17-годишна дъщеря иска да се татуира и ме попита кое студио бих им препоръчала. Искаше да е спокойна, че услугата ще бъде извършена качествено и професионално. Били се разбрали дъщеря й да си събере сама пари и когато стане на 18 да отидат заедно. Това вече беше друг подход, майката подкрепяше дъщерята от самото начало и беше видимо осъзнала, че понякога е по-добре да не се противоречи и забранява, а да се направи всичко възможно поне да помогнеш. На всички ни е ясно какво става, когато категорично кажеш „Не“ на 17-годишен тийнейджър и колко по-различни са нещата, ако го подкрепиш по правилния начин. Най-смешното в цялата ситуация, че това момиче в крайна сметка се отказа и така не отиде да се татуира.

Всеки си има свой личен мотив да го направи. В повечето случаи той се припокрива с неписаното правило, че цапаш тялото, ама чистиш душата си. Да, това си е вид емоционална терапия. И ако бях седнала още преди години да го обясня на майка си, много по-рано щях да срещна подкрепата, от която съм имала нужда.

Когато за първи път се запознах с родителите на съпруга ми, бях ужасно притеснена как ще реагират, като ме видят толкова татуирана, дали ще ме приемат, дали ще успеят да пречупят предразсъдъците си (ако имат такива) и да ме допуснат да се разкрия отвъд цветните рисунки по тялото ми.

Същото се случва всеки път, когато започна нова работа. От близо 2 години работя в чужбина, в друга европейска страна, където хората са далеч по-толерантни към това, отколкото например в Америка (там попълваш формуляр още при кандидастването за работа – дали имаш видими татуировки,  и по неписан закон това влияе на решението им). Първите 6 месеца си криех татусите. Исках първо да се докажа, да видят на какво съм способна и че това дали под костюма имам нарисуван „ръкав“ или не, няма абсолютно никакво значение за професионализма и отдадеността, с които мога да работя. Колегите останаха видимо изненадани, когато един ден в крайна сметка ме видяха по-разсъблечена на едно служебно парти. И осъзнаха, че човек може да има коренно различен „Аз“ в офиса и в личното си време. Същото важи и за майчинството.

Да, след 30-40 години ще има доста сбръчкани и татуирани бабички и дядовци по детските площадки, люшкащи вече внучета по люлките. Но в това няма нищо, абсолютно нищо лошо.

Все още се чувствам леко неудобно, когато хората ме зяпат втренчено по улицата. Спирали са съпруга ми в Лисабон, когато вървим заедно, за да му кажат, че жена му изглежда зашеметяващо. Заговаряли са ме безброй пъти, за да ми направят комплимент за татуировките, да ме попитат колко струват или къде съм си ги правила (да, татуировките скъсяват дистанциите определено). По детските площадки все още се чувствам по-различна и гледам да не парадирам много-много с моят личен телесен арт. Осъзнавам, че да бъдеш татуиран е малко като да бъдеш гей – може и на никой да не му пука за личния ти избор, но хората предпочитат да не им го навираш в лицето.

Вече няколко пъти синът ми ме е питал мама защо е нарисувана, няма ли да се изтрие и може ли и той така да се нарисува като порасне. И какво мислите, че мама му отговаря?

LAURA_3
*Лаура Нек е артистичният псевдоним на млада българка, която умело съчетава майчинството, работата в чуждестранен клон на мултинационална компания и изявите като тату-модел. Начетена, модерно мислеща, но и стъпила здраво на земята, за нас тя е подходящ пример за съвременна жена, която има какво да каже на нашите читатели по доста теми, в които ние от Biograph не сме компетентни. Затова я поканихме да напише серия материали, чиито автобиографични елементи се преплитат с нейната лична философия, формирана на базата на богат и понякога напълно нетрадиционен житейски опит.

 

One thought on “Цялата съм нашарена, но понякога го крия

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

Up ↑

%d блогъра харесват това: